Сега или никога

изглежда съвсем нормално. Все още изглеждаше като Малъри Малоун, известната журналистка със свое собствено успешно шоу в най-гледаното време.

Влезе във ваната и се отпусна със затворени очи под успокояващата топлина на водата. Зачака познатото ухание на люляци да я върне към онзи спомен, който все още ценеше, към единствения миг на идеално щастие, за който можеше да си спомни. Но тази вечер магията не се получи.

Тя излезе уморено от ваната и уви около себе си пухкава бяла хавлия. Отново погледна в огледалото.

Собствените й очи я гледаха оттам, потъмнели от страх. Беше забравила да си изчисти грима. Бързо премина през обичайния вечерен ритуал — почистващо мляко, освежител, овлажнител, малко крем под очите. Беше включила на автопилот.

Среса косата си, после се приближи гола до огромния гардероб. Облече сив анцуг и бели чорапи. Обърна се и се огледа в голямото огледало. Светлината в нея сякаш беше угаснала. Отново беше госпожица Никоя.

Свела глава, тя отиде от спалнята в кухнята, наля вода в чайника и я зачака неподвижно да заври. Направи от любимия си чай от горски плодове, но този път дори не помисли за лимонов сладкиш.

Тя се върна в спалнята, като носеше внимателно чашата, после я остави на сребърния поднос върху нощната масичка и легна. Отпусна се сред удобните бели възглавници, включи телевизора и намали звука.

На екрана се изписа: Новини.

Тя изпи с чая две хапчета против главоболие и се загледа в образите от световните новини.

След малко угаси лампите. Сви се на кълбо и трепереща зачака да дойде сънят и да победи спомените.

Удобното легло сякаш я отнасяше все по-надолу, меките възглавници я задушаваха, тя пропадаше в бездънна яма…

С ужасен вик скочи в леглото си. Отметна завивките и стана разтреперана. Гърлото й беше пресъхнало, тръпки разтърсваха цялото й тяло.

— О, Боже — прошепна глухо. — О, Боже, не…

Кошмарът не се беше появявал от дълго време, смяташе, че най-после си е отишъл, погребан в едно тайно местенце на ума й, заедно с всички останали лоши неща. Но той все още беше тук. Все още беше тук.

Тя бързо запали нощната лампа, после полилея и лампите в банята. Изтича през всички стаи, като палеше лампите, докато жилището й заблестя като коледна витрина. Огледа се, все още трепереща. Вече нямаше място, където да се скрие призракът. Успокои се.

Върна се в спалнята и взе един куфар от гардероба. Започна да го пълни забързано. Само най-простите неща — работните й принадлежности, анцузи, маратонки.

Когато свърши, погледна часовника до леглото. Беше два и трийсет. Трябваше да изпрати по факса резервация за Таксън — курорта с минералните извори, и да ги предупреди да я очакват. Оставаха й още три часа и половина, преди да се обади на летището да й запазят билет за най-ранния полет. Три часа и половина, преди да избяга от Хари Джордан… и от миналото си.

По същото време, два и трийсет през нощта, Хари беше в гимнастическата зала на Муунлайтин клъб. Беше изиграл една доста дълга игра на баскетбол, а след това четирийсет и пет минути се занимава на уредите. Вдигна за последен път над главата си седемдесеткилограмовата тежест, задържа я, след това я пусна отново. Ручейчета пот течаха по врата и по гърдите му.

Росети въздъхна.

— Оставих меко легло и гореща жена, за да дойда тук и да те открия, Професоре. Какво ти става? Вечеря веднъж с Малъри Малоун и спираш да отговаряш на обажданията? Вече си над нас, обикновените полицаи, или какво?

Хари попи потта си с хавлия.

— Имам много неща на главата си.

— Аз също, не се ли сещаш? Госпожа Малоун се оказа по-важна от моята работа. Не се появяваш, не се обаждаш…

Хари мина покрай него и тръгна към душовете. Росети го последва.

Хари се съблече, пусна душа и влезе под струята, като повдигна лице към нея и затвори очи.

— Що за извинение е това? — оплака се Росети. — Имал много неща на главата си. А аз нямам, така ли? Смятах, че ние двамата… двамата мускетари… търсим убиеца. Предполагам, че сега, когато и Малоун е включена, вече са тримата мускетари.

Хари избърса водата от очите си и погледна разгневения детектив.

— Сгреши — каза той. — Малъри Малоун отказа да ни помогне.

Росети зяпна.

— Наистина ли?

— Наистина.

Хари излезе изпод душа и се избърса.

— Каза, че няма достатъчно информация, върху която да изгради едно телевизионно предаване. И че портретът по описание е неточен.

— И как, по дяволите, би могла да знае?

Хари повдигна рамене. Обу чифт тъмносини боксерки и джинсите си.

— Може да има шесто чувство. Не знам. Всичко, което знам, е, че тя се ентусиазира да ни помогне, а после се отказа.

Росети го изгледа с подозрение.

— Да не си й се нахвърлил?

Хари се разсмя, докато пъхаше ризата си в панталоните.

— Не, не съм я свалял. Тя е самата госпожа Мразовита Студенина. През по-голяма част от времето.

— Ами през останалото време?

Хари се замисли, докато закопчаваше ризата си.

— През останалото време се палеше доста, но не беше лоша — каза той накрая.

— Не беше лоша?

— Ами да, като добро момиче. Жена — поправи се той, въпреки че, като се замисли сега, в нея наистина имаше нещо момичешко зад фасадата на преуспяваща жена. Може би идваше от миглите. — Хареса Скуийз.

Росети се усмихна.

— Пътят към сърцето на момчето… всеки път номерът минава. Обичай мен, обичай и кучето ми.

— Всъщност не се стигна чак дотам, Росети. Междувременно тя ме ядоса толкова, че трябваше да дойда тук и да си избия гнева с упражнения. Иначе щях да натупам някого.

— Разочарование, а?

Хари преметна уморената си ръка през елегантно облечените рамене на Росети, когато се запътиха към фоайето.

Клубът гъмжеше от хора, които идваха и си отиваха, а кафенето беше претъпкано. Двамата грабнаха по едно кафе, казаха по няколко здравей и довиждане и излязоха през тежките врати. Постояха на стълбите, като отпиваха от кафето си и гледаха напред в дъждовната нощ.

— Разбираш от половин дума, Росети — промълви Хари.

Чистачките работеха, но едва се справяха със силния дъжд, докато минаваше с „Ягуара“ по тихите улици към площад „Луисбърг“. Часът беше три през нощта и той беше изтощен, но знаеше, че няма да заспи.

Скуийз чу познатия звук от двигателя на „Ягуара“ и силното хлопване на вратата. Чакаше в преддверието, с поклащаща се опашка и поглед, вперен напред.

Хари сложи нашийника му и отново се върна на дъжда.