— Ще свършим бързо, старче — промърмори му с наведена глава, докато прескачаше локвите. — Извинявай за тази вечер, но имах нужда да остана сам.
Той се усмихна сам на себе си… Да се извинява така на кучето като на пренебрегната съпруга!
— О, по дяволите, Скуийз! Това, от което имам нужда, е едно питие. А ти се нуждаеш от кокал.
Хари задърпа недоволното куче по улицата, за да се скрият от дъжда.
Влезе в кухнята, даде кокала на кучето и си взе неотворена бутилка „Джим Бийм“ от шкафа. Наля си, добави лед и отиде в дневната. Запали лампите, но намали светлината им. Пусна един компактдиск на Нийл Янг и се отпусна в любимото си старо кожено кресло, което беше също толкова очукано, колкото и любимото му старо кожено яке.
Отпи бавно от бърбъна, после се облегна назад и се остави на музиката. Парчето, което вървеше в момента, се наричаше „Неродена легенда“. Тази песен винаги му напомняше за бившата му жена Джили. Нещо повече, то описваше онова, което изпитваше той към нея, когато я срещна. И макар да си казваше, че всичко е свършило, че онова, което си е мислил, никога не е било, песента все още връщаше болката в сърцето му.
Скуийз пусна кокала върху разкошното копринено килимче от осемнайсети век в краката на Хари, после се излегна и задъвка доволно. По-рано това килимче принадлежеше на баба му.
— По дяволите, няма значение. Това все пак е само един килим — промърмори Хари примирено. — То е за това да бъде използвано. Преди да стане антика, сигурно половин дузина бебета са се изпикавали на него, а вероятно и няколко котки.
Мислите му се насочиха към Мал Малоун. Отново си представи цялата им среща, като на филм, още от самото начало, когато тя го беше погледнала с предизвикателство. Припомни си отново интереса й към случая и ужаса й, когато й каза какво е направил убиецът. Припомни си лицето й, докато тя гледаше портрета по описание.
По него не се появи абсолютно никакво изражение. Нито отвращение, нито ужас… нито дори интерес, за Бога!
И точно там нещо не беше наред. Малъри Малоун се заинтересува в началото, добре. Забеляза го. Но после, когато погледна портрета, лицето й се вкамени. Но не и очите й. В тях имаше нещо. Някакъв спомен, дори страх.
За един кратък миг тя сякаш беше нападната от някаква мисъл.
Той отпи замислено от бърбъна. Смяташе, че госпожа Малоун крие нещо, и се чудеше какво може да е то. Дали нещо в начина, по който бяха извършени убийствата? Или самоличността на младите жертви?
Определено имаше нещо. Беше успяла добре да прикрие реакцията си, но нали беше актриса… или поне жена с публична изява.
Той си помисли, че точно такива жени не харесваше: заядливи, трудни, хапливи кариеристки.
После си припомни усмивката, която озари лицето й, когато видя Скуийз. Припомни си дъждовните капки, блестящи като пайети в косите й, и неочаквано наситено сините й очи. Вероятно я беше преценил погрешно.
Въздъхна уморено.
— Госпожа Малоун е жена с тайни — съобщи на кучето. — Знае повече, отколкото казва. Но аз смятам да науча точно какво крие.
Скуийз повдигна глава и го погледна. Помаха с опашка и пак се върна към кокала си.
— Обичай мен, обичай и кучето ми — повтори си Хари с усмивка.
Погледна часовника си и реши да й се обади сутринта. Оставаха още само два часа.
Глава 11
Мъжът зави внимателно с тъмносивото „Волво“. Тази вечер се прибираше вкъщи със закъснение. Това не му харесваше, но не можеше да се избегне. Имаше проблем.
Улицата с наредените в редици дървета беше приятна, с големи, добре поддържани къщи, разположени сред зеленото кадифе на тревните площи. По алеите бяха паркирани скъпи автомобили, а градинарите се грижеха за съвършения вид на сезонните растения, като заменяха луковиците на умиращите пролетни цветя със свежи цветя, цъфтящи през ранното лято.
Неговият дом беше в самия край на улицата, срещу едно незастроено място, скриван от гъст храсталак. Храстите не бяха толкова красиви, колкото му се искаше, но бяха гъсти и растяха бързо, което взе надмощие над красотата. Но пък останалата част от градината беше прекрасна, негова радост и гордост.
Той зави по алеята и спря в гаража. Изгаси двигателя, натисна дистанционното и изчака вратата на гаража да се затвори напълно, преди да излезе от колата. Взе една кутия от седалката, затвори вратата и я заключи.
Ключалките на задната врата бяха скъпи и сложни. Извади ключовете, отключи и влезе, после се обърна и отново заключи. Завъртя два огромни болта, докато влязат на местата си — единият в пода, другият в стената.
Докато минаваше пред подредената, облицована с бели плочки пералня, към кухнята, той се оглеждаше внимателно наоколо и тъмните му очи не пропускаха нито една подробност. Всичко беше точно така, както го беше оставил.
Влезе в преддверието и огледа входната врата, която имаше същите сложни ключалки. Всичко беше на мястото си.
Спокоен за сигурността си, той отиде в облицования с дърво кабинет и остави кутията на бюрото. Тръгна си, но после се върна подразнен и подреди купа книги, на които трябваше да обърне внимание. Намести моливите в оловните чашки, като слагаше заедно червените, после сините и накрая черните. Не можеше да започне работа, преди всичко да е почистено и идеално подредено. В отлично състояние, както казваше баща му, човек от флота.
Поне така наричаше баща си пред хората, човек от флота, а това донякъде беше истина. Дори и когато беше младши лейтенант, баща му имаше проблем с пиенето. Случваха се неприятности: побоища в баровете, караници в чужди пристанища, пиянство на дежурства. Беше предупреден. Но след това той отиде твърде далече — преби една жена, проститутка от Сан Диего, и едва не я уби. Баща му беше безславно освободен.
По онова време той беше на шест години. По-късно разбра от майка си тъжната история, която, разбира се, въобще не достигна до съседите. Пазеше се като семейна тайна. Междувременно съпругът й сменяше различни служби като пътуващ търговец, непрекъснато на път и непрекъснато в кръчмата.
Това не беше единствената семейна тайна. Момчето спеше в леглото на майка си от мига, в който го извадиха от пелените. И това винаги му беше неприятно. Тя беше грамадна жена с огромни увиснали гърди, от които му даваше да суче всяка вечер, дори и след като го отбиха и той вече не искаше млякото й.
После, за неин срам, тя продължи да му ги предлага през цялото време, докато той растеше.
— Продължавай — настояваше тя и пъхаше в устата му огромното си кафяво зърно. — Освободи ме от бремето на това мляко. И без това за всичко си виновен ти… Заради теб надебелях толкова. Заради теб баща ти не ме иска вече.
Женският й мирис го обгръщаше, докато тя правеше нещо под нощницата си, стенеше и трепереше.
— Какво правиш? — питаше я той ужасен и отдръпваше устата си от нея, но тя просто дръпваше главата му обратно.
— Просто продължавай — нареждаше тя, а ако той се отдръпнеше, тя го удряше силно през лицето. — Прави каквото ти казвам или ще те смажа от бой — изсъскваше тя и трепереше от възбуда, когато той й се подчиняваше.
А после слагаше ръце и върху него. Но за това не искаше дори и да помисля. Спалнята му беше също така безупречна, както всичко останало в къщата — обикновен бежов килим, обикновено дървено легло и дървени нощни масички със стъклени плотове. Леглото му беше единично. Само като си помислеше за спане заедно с някого, и му се повдигаше. Тази стая си беше само негова.
Той свали вълненото си сако и го закачи прилежно в гардероба. Събу сивите си панталони и също ги закачи. После съблече ризата и боксерките си и ги хвърли в коша с прането. След това стоя дълго под
