Сега или никога

душа.

По-късно се изсуши и се загледа в огледалото, където се виждаше голото му тяло. Беше нисък и набит, с широки рамене, останали от годините, когато тренираше вдигане на тежести. За разлика от гъстата коса на главата му, която боядисваше в черно-кафяв цвят всеки месец в един фризьорски салон в центъра на Бостън, космите на гърдите му бяха посивели. Както и космите на брадата му.

Когато беше на двайсет и шест години и косата му започна да посивява, той смяташе, че изглежда доста привлекателен. Изискан беше думата, с която описваше себе си. Но скоро беше принуден да осъзнае, че преждевременно посивялата коса означаваше преждевременно състаряване. Оттогава започна да боядисва косата си.

Въобще не приличаше на портрета по описание. Той се засмя на иронията в случая. Освен очите, разбира се… но той винаги носеше контактни лещи, когато отиваше на лов.

Взе очилата с дебели рамки и си ги сложи. После среса косата си, като я раздели съвсем точно на крив път и я обърна наляво. Естествено, когато беше дръпнал скиорската шапка, гъстата му, твърда коса беше щръкнала и точно така изглеждаше на портрета. Неприбрана и загладена, както я носеше винаги, блестяща от няколкото капки старомодна помада.

Останалата част от портрета по нищо не приличаше на него, освен в най-общи линии — тясното лице, гъстите вежди, но устата беше нарисувана съвсем погрешно, брадичката също. Само като се замисли, той се разсмя силно. Колко по-умен се беше оказал от полицаите. Никога нямаше да го хванат, дори и след милион години.

Лов беше думата, която той предпочиташе, вместо дебнене, както казваха полицаите. Той беше ловец, който търсеше достойна жертва. Отнемаше му известно време, защото беше претенциозен, освен това и самото търсене му доставяше удоволствие. После идваше преследването и извратената възбуда от факта, че жената не осъзнава, че той я познава почти толкова добре, колкото тя самата се познава. И тогава идваше моментът на удара. Съвършеният момент.

Той облече бяло поло, обу черен памучен анцуг и маратонки, после тръгна обратно по коридора. Спря пред заключената врата. Дълго време я гледа замислено, но нямаше намерение да влиза вътре тази вечер. Нямаше нужда.

Върна се в кухнята и отвори хладилника. Вече беше вечерял в едно малко ресторантче в центъра на града. То беше едно от няколкото ресторантчета, които му харесваха. Там вече го познаваха, тъй като беше редовен посетител и нямаха нищо против, че винаги е сам, вместо да води жена със себе си, което би означавало повече пари в касата им. Винаги пиеше чаша червено вино, винаги поръчваше пюре от картофи и винаги даваше голям бакшиш, което му гарантираше добро обслужване при следващото посещение.

Той огледа съдържанието на хладилника. Голяма бутилка водка „Смирнов“, няколко бутилки сода и три лимона. И малък, тесен, стоманен нож в пластмасова опаковка.

Извади бутилката „Смирнов“ и си наля един пръст водка. Отряза резен лимон и го сложи вътре. Отпивайки от чашата, се върна в кабинета си и седна зад бюрото.

Извади една снимка в рамка от най-горното чекмедже и я постави пред себе си. Стъклото беше напукано, но все още можеше да се различи лицето на жената: месесто, сурово, мрачно.

Той вдигна чашата си за тост.

— За майката. Която направи всичко това възможно.

После изпи водката до дъно.

Отвори закопчалката на кутията и извади документите. Там имаше репортажи за изнасилването и убийството на Самър Янг. Той прочете всички внимателно, един по един, като се бавеше повече с онези, които даваха подробности по откритите доказателства, и се разсмя отново на безполезния портрет по описание.

По-късно извади половин дузина снимки от едно заключено чекмедже и ги нареди на бюрото. Върна се в кухнята и отново напълни чашата си.

Когато отново седна на бюрото, се вгледа в снимките. На всичките имаше млади жени. Хвърли един поглед към снимката на майка си, усещайки погледа й върху себе си. Пресегна се и я захлупи върху бюрото. Едно парченце стъкло влезе в палеца му и той изруга. Блъсна снимката на майка си в чекмеджето и лапна кървящия си пръст.

Снимките бяха правени от колата и момичетата не знаеха, че ги снимат. На някои те идваха към него, на други се отдалечаваха.

Той дълго седя така, като ги вземаше, оглеждаше всяка от тях, сравняваше ги. Най-накрая взе черния молив и сложи X на избраното момиче.

Върна обратно в чекмеджето документите и снимките и го заключи. После сложи кутията до две други, в дървен шкаф в ъгъла. При онези, които вече си бяха отишли.

Като си подсвиркваше, взе чифт ножици за подрязване от гаража и отиде в градината. Тя беше също толкова безупречна, колкото и къщата. Всяко растение беше точно на мястото си, навсякъде беше почистено от плевели и за всичко се полагаха грижи. Наведе се над розите си, като от време на време подрязваше по някое стръкче.

Той беше като всеки друг мъж от предградията през тази хубава майска вечер. С изключение на заключената стая в къщата. И леката издутина на джоба му, в който бяха пликчетата на Самър Янг. От време на време спираше работата си и пъхваше ръка в джоба. Просто за да ги докосне и да си спомни. За момента това му беше достатъчно.

Глава 12

Офисите на „Малмар продакшънс“ на „Медисън авеню“ кипяха от оживление в осем и трийсет сутринта на следващия понеделник, когато Мал влетя, облечена в черни къси панталони и бяла фланелка с надпис „Таксън“, а на главата й имаше черна шапка с козирка.

Бет Харди говореше по телефона. Тя завъртя стола, изгледа Мал от горе до долу и повдигна вежди.

— Какво е станало с теб? Изглеждаш блестящо!

Мал се разсмя.

— Хиляда и двеста калории на ден. Всяка сутрин в шест-седем километра ходене. Гимнастика на уредите в девет. Аеробика в единайсет. Малко упражнения за разтягане от йога до обяд — тя млъкна и се изпъчи — и ти ще изглеждаш така.

Бет въздъхна със съжаление. Тя беше дребна и закръглена, с дълга, тъмна коса и пищна гръд.

— Дори да гладувам и да тичам по двайсет километра, гърдите ми ще си останат все същите — изръмжа тя мрачно. — Да вървят по дяволите! Единственото, което искам, е да изглеждам добре с дрехи.

— Повечето жени искат да изглеждат добре без дрехи.

— Е, не и тази жена. Бих се примирила, ако изглеждах като някоя от кльощавите мадами от Вог.

Мал се разсмя.

— Ако се промениш, съпругът ти няма да е доволен.

Бет я погледна с изразителните си кафяви очи.

— Съпрузи. — Тя също се разсмя. — Предполагам, че човек си има това, което му е дал Бог, и просто трябва да го оползотвори най-добре.

— А и междувременно изглеждаш чудесно. Костюмът ти ми харесва.

Бет носеше бежово вталено сако и тясна пола, които подчертаваха формите й.

— „Калвин Клайн“. Разпродажбата в Блумингдейл миналата година. Имахме годишнина. Роб ме изведе… вечеря, шампанско и разни такива романтични неща.

Тя отново се разсмя и за Мал беше очевидно, че е много щастлива.

— Колко години станаха?

— Седем и все още продължаваме. Оженихме се направо след колежа. Предполагам, че ще се опитаме да бием рекорда.

— Късметлийка — каза искрено Мал.

— В девет ще има събиране на персонала — информира Бет. — Но първо ще си събера нещата и ще ти кажа последните новини от програмата във вторник. Ако имаш някакви забележки по нея, можем да ги