Сега или никога

вратичка, която да отърве клиента му. Въпреки че и той, и всички останали знаели, че клиентът му е дяволски виновен. Бил блестящ и когато договарял условия за отстъпки, ако нямало начин за измъкване.

Хари изстена.

— Нека не разкриваме всички семейни тайни.

Тя му се усмихна накриво.

— Но ти, Хари Трети, си пренебрегнал семейната традиция. Отишъл си в Мичиганския държавен университет и си станал футболна звезда. Учен американец, със среден успех отличен. Идеален избор за големите футболни отбори. Но си отклонил предложенията. — Очите й срещнаха неговите с любопитство. — Защо, Хари? Какво се случи?

Той повдигна рамене и отпи от виното си.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Дори и аз не мога да знам човешките мисли и личните основания за вземане на решение. Но мога да направя един разумен опит за познаване. Баща ти?

Хари кимна.

— Той беше започнал да остарява. Когато се оженил, вече минавал четирийсет. Когато отидох в университета, той минаваше шейсет. Искаше да бъде сигурен, че нещата продължават по отъпкания път дори и след като него вече го няма. И той направи това, което можеше да прави най-добре. Договори се с мен.

— „Аз остарявам, Хари — ми каза той, свирейки на струните на сърцето и вината. На моята възраст човек не знае колко още му остава. И помни, трябва да мислим за майка ти… за продължението на живота й… След като аз си отида. Искам да бъда сигурен, че фирмата ще бъде в твоите ръце, на сигурно място в семейството, а не заграбена от крадците на гробове“. — Хари се усмихна. — Имаше предвид партньорите си. Все смяташе, че дебнат да го изместят, и предполагам, че е бил прав. Както и да е, той бе решил първо да уча право. А после ще видим за футбола. „Не мисли, че не се гордея с теб, сине, ми каза той. Кой баща не би се гордял да види сина си да бележи онзи победен тъчдаун срещу Нотр Дам? Ами че аз щях да се пръсна от викане заедно с другите. Но фактите са си факти и аз не ставам по-млад. Погледни отговорностите си, Хари. Помисли за майка си“.

— И така, ти, като добро момче, отиде да учиш право в Харвард… и едва не те изхвърлили първата година. Вероятно си се постарал, за да си го върнеш на баща си.

Той възкликна удивен:

— Човек не може ли да си има личен живот, Малоун?

— Разбира се — отговори тя, — но не и ако става въпрос за неща, отбелязани в документи. Прекарал си повече време в срещи с второкурснички, отколкото в училище. Два пъти си блъскал „Поршето“ си, посещавал си често прекалено много барове, а оценките ти никакви ги нямало. Бил си временно отстранен.

Хари вдигна ръце отчаяно.

— На първа среща на човек не му се иска да чуе точно това… списък от младежките му грешки. Нарочно ли се опитваш да подкопаеш почвата под краката ми?

В очите й вече имаше нещо повече от любопитство. Имаше топлота и съчувствие, точно както при телевизионните й интервюта, когато интервюираните имаха чувство, че тя наистина се интересува от думите им, и изливаха душата си пред нея.

— Всичко е наред, Хари. Можеш да ми кажеш — прошепна тя. — Обещавам, че ще си остане само между мен и теб.

Хари кимна:

— Исках да се върна, но беше прекалено късно… бях изгорил всички мостове зад себе си. В света на футбола бях остаряла новина. Вече имаше ново поколение, по-младо, по-нетърпеливо, по-добре подготвено. Бяха по-добри от мен. Баща ми каза, че никой не съжалява повече от него, но семейството е на първо място и че той не е човек, който би избягал от отговорностите си. И очакваше същото от сина си.

Хари се разсмя, докато разказваше на Мал какво точно му беше казал баща му за закопчаването на панталоните.

— И така, ти се върна да учиш право?

— Знаех, че е прав. Късметът идва само веднъж в краткия, сладък живот на спортиста. Трябва да се решава… сега или никога. Когато дойде, сграбчваш го, иначе току-виж отлетели година-две и ти вече си прекалено стар, пренебрегван заради новото попълнение. Завърших право и отидох да работя при баща си.

Сервитьорът се появи. Мал ококори очи от удоволствие, като видя блюдата от сьомга и миниатюрни, хрупкави картофени кейкчета. Хари си помисли, че тя изглежда като момиченце пред тортата за рождения си ден.

— Опитай го — окуражи я той. — Виж дали е толкова вкусно, колкото изглежда.

— Ммм. — Очите й светеха от удоволствие, устата й беше пълна. — Дори по-добре.

— С облекчение виждам, че все пак си човешко същество. Бях започнал да си мисля, че всъщност ти си точно тази Мал Малоун, която виждаме по телевизията.

— Вероятно е така.

Нямаше намерение да изяснява себе си пред детектив Хари Джордан. Тя отново подхвана своята тема.

— Работата при баща ти е продължила две години. После си напуснал и си станал полицай. Защо?

Ясните й сини очи сякаш ровеха в главата му за истината. Той осъзнаваше, че зад мекия глас и учтивия маниер умът й беше остър като бръснач и вероятно точно това съчетание й носеше такъв успех.

— Щом като знаеш толкова много, предполагам, че вече знаеш и тази причина. — Тя помълча малко и каза: — Ами жена ти? Обичаше ли я?

— За Бога, Малоун — изгледа я той шокиран. — Разбира се, че я обичах. И ако искаш да знаеш, дяволски ме болеше, когато тя си отиде. Защо, ако мога да попитам, се интересуваш?

— Просто проверявам дали и богатите полицаи имат чувства.

— Като теб ли, Малоун? — попита той студено.

Тя се усмихна.

— Туш, детективе. Разкажи ми за „Муунлайтин клъб“.

Той не можа да се сдържи и се разсмя. После отрони с възхищение:

— Как, по дяволите, разбра? Предполага се, че това е тайна.

Хари беше купил и подпомагаше гимнастическия салон анонимно. Само някои от началниците му знаеха за това.

— Работата ми е да научавам разни неща за хората. Знам, че подготвяш втори салон на друго място, но този път с плувен басейн. И това, че ти и някои от другите полицаи жертвате щедро от свободното си време, за да помагате на работата в клуба. — Тя го погледна сериозно. — Направил си нещо прекрасно, Хари. Много хора не биха и помислили да похарчат толкова пари, за да помагат на децата от улицата.

Той повдигна рамене.

— Другите хора не виждат децата от улицата всяка вечер така, както ги виждам аз. Някой трябва да помогне и аз реших, че щом и без това не съм спечелил тези пари с труд, поне мога да вложа част от тях, откъдето идват.

— Много благородно — каза тя искрено.

— О, разбира се. Свети Хари. Имам чувството, че съм в някое от предаванията ти — откликна той раздразнено. — Мисля, че е време да поговорим за теб. — Взе ръката й и я обърна, загледан в линиите й. — Или ще се наложи да чета по дланта ти?

Мал го погледна притеснено. Беше добра в задаването на въпроси, но не и в даването на отговори.

— Няма нищо за казване. Само обичайното. Момиче от малък град отива в университета, получава работа в телевизионна станция в малък град, после чете прогнозата за времето, а след това се издига в една телевизионна мрежа. — Тя сви рамене. — Всичко останало е история.

— Хей, хей, хей — вдигна Хари ръка. — Намали за минутка. Кой малък град? Ами семейството ти? Братя и сестри? Гаджета? Бракът ти… на този въпрос искам да отделиш достатъчно