стегната, наслаждаваше се на уханието й, мразеше я. Вече едва се сдържаше. Спря за миг, усещайки трептящия писък в себе си.
Острият нож беше готов в ръката му. Той обърна дланите й нагоре, бързо и точно преряза първо дясната й китка, после лявата. Кръвта избликна, пулсирайки с ритъма на ужасяващия му оргазъм.
Той се отдръпна, като все още потръпваше. На света нямаше усещане, равно на това. На съвършеното усещане за сила.
Главата му се извърна рязко, когато чу някакъв шум. На плажа имаше някой. Виждаше се светлината на фенерче, чуваха се мъжки гласове. Той се отдръпна със скок от момичето.
Рибарят, който вървеше по брега, насочи светлината по посока на звука. За част от секундата лъчът улови лицето на мъжа, който гледаше втренчено, като елен, уловен от светлината на фарове.
После той се извърна и побягна. Отвори рязко вратата на колата, захвърляйки на пода окървавения нож, и запали. Със загасени фарове завъртя колата и профуча обратно по черния път.
— Странна работа, Франк, как този човек излетя оттук — каза Джес Дъглас на приятеля си.
— Като прилеп от светло — добави учудено Франк Мичъл. — Сигурно сме му развалили нещо.
Кикотът им проехтя над плясъка на вълните, докато теглеха рибарската мрежа към лодката си на кея.
Лъчът на фенерчето попадна внезапно на разпереното, голо тяло на момичето, на тъмните петна по пясъка край ръцете й и на кръвта, която все още течеше от китките й.
— Мили Боже — изрече Франк колебливо. — О, мили Боже, само погледни това…
Джес пусна рибарската мрежа, сложи ръка на шията й и усети слабия пулс.
— Все още е жива — промърмори. — Онова копеле е прерязало китките й. Дай ми шала си. Франк… Бързо, бързо.
Франк свали от врата си памучния шал на червени точки и му го подаде.
— Благодаря на Бога, че съм бил скаут — избъбри Джес, докато стягаше несръчно лявата китка на момичето, като обясняваше на Франк как да притиска вената й. — Исусе — въздъхна той и избърса избилата от страх и ужас пот по челото му. — Нищо чудно, че онова копеле изчезна по този начин. Той почти я е убил. Трябва ни помощ, Франк. Дръж ръката на момичето, докато изтичам до уличния телефон малко по- надолу.
— Ами ако той се върне? — измънка Франк и се взря разтревожено в мрака.
— Страх ли те е? — сряза го Джес, докато се изправяше на крака.
— Хич не се и съмнявай — промърмори неуверено Франк.
— Ако онова копеле се появи отново, нареди го добре, Франк — каза Джес, поемайки надолу по брега. Не забравяй, че ще бъде битка на живот и смърт. От теб искам единствено да не преставаш да притискаш раните.
— Ще го направя.
Глава 2
Грамадното, сребристобяло куче с удивителни светлосини очи се измъкна изпод леглото. Застана нащрек, с вирнати уши и увиснал език, и се втренчи в примигващите цифри на часовника радио: 4:57… 4:58… 4:59… 5:00.
Лапата му се стрелна напред и натисна бутона още на първото иззвъняване.
Детективът от отдел „Убийства“ на бостънската полиция Хари Джордан се обърна по гръб, без да отваря очи. Кучето го наблюдаваше, очаквайки с нетърпение следващото му движение, но когато нищо повече не се случи, то скочи на леглото. Изтегна се с глава върху гърдите на Хари и поглед, прикован в лицето му.
След десет минути часовникът отново звънна, но този път кучето го остави да си звъни.
Тъмносивите очи на Хари се отвориха рязко и първото нещо, което видяха, бяха бледосините очи на кучето.
То помаха леко с опашка, но не отмести глава от гърдите му.
Хари въздъхна. Очите, които виждаше в сънищата си, не бяха на кучето.
— Добре, ставам — промърмори той и разроши гъстата козина на врата на кучето.
Свали крака от леглото, изправи се и се протегна. После пристъпи по полирания паркет към прозореца и се вгледа в оловносивото утро.
Гол, Хари Джордан изглеждаше страхотно. Той беше на четирийсет години, метър и осемдесет и осем висок, и тежеше осемдесет и два килограма. Беше само здрави мускули, въпреки скапаната храна на ресторантчето на Руби. Имаше буйна тъмна коса, спокойни сиви очи и обикновено не беше гладко избръснат.
Колегите му го наричаха Професора заради дипломата му по право от Харвард, но бяха много по- впечатлени от футболните му постижения в Мичиган, където все още се говореше със страхопочитание за неговия тъчдаун от трийсет и два метра. Онова, което те не знаеха, защото Хари никога не го бе споменавал, а и вече не го смяташе за важно, беше, че той е наследник на доста пари.
Неговият дядо му беше оставил една сума, с която можеше да разполага след трийсетата си година, плюс красива стара каменна къща на Бейкън хил в Бостън. Хари би се радвал много повече на парите, когато беше на двайсет години, но вероятно дядо му е бил прав, защото, ако се беше добрал до тях по- рано, те вече щяха да са изчезнали, похарчени за бързи коли, мимолетни връзки с жени и в опити да намери себе си. А както се оказа, на него му се наложи да положи доста усилия, докато намери себе си.
Той никога не забрави думите на баща си от времето, когато едва не го изхвърлиха от правния факултет през първата година.
В края на краищата Хари влезе в пътя. Той се дипломира и започна работа в семейната фирма, докато вече не можеше да издържа. Напусна и стана новобранец в бостънското полицейско управление.
Когато го запитаха защо, той даде един и същ отговор на баща си и на офицера, който го записа:
— Адвокатите вече не се занимават със справедливост. Те се занимават само с правни главоблъсканици, с освобождаване на виновните чрез процедурни извъртания и с прибиране на огромни хонорари. А така поне ще имам удоволствието, че съм заловил престъпниците.
Така и направи.
Хари беше добър полицай. Беше се издигнал от патрулната кола, през спасителните служби, през службите, които се занимават с мошеничества и с наркотици, и стигна до детектив.
Преди време беше женен — той беше на двайсет и осем, а тя на двайсет, но на нея не й се хареса промяната от адвокатска съпруга към полицейска съпруга. Когато го напусна, той беше съкрушен. Прегръщаше я и я целуваше, но беше твърде късно. За нея чувството си беше отишло.
Той раздели къщата на Бейкън хил на апартаменти и даде под наем трите горни етажа. Неговият апартамент беше на първия етаж. Когато се нанесе, си взе животинка. Кучето. То приличаше на вълк и беше по-близкото подобие на диво същество, което успя да открие. Нарече го Скуийз и то се движеше навсякъде с него.
Хари прекоси коридора и отвори задната врата, която водеше към голям двор, ограден със стена. С радостен лай кучето се стрелна покрай него. Скуийз постоя за миг, подушвайки свежия утринен въздух, после започна обичайната си обиколка из изключително неподдържаната градина, пълна с бурени.
Хари кихна силно, когато се запъти към банята.
— Трябва да намеря някой да се погрижи за тази трева — обеща си той като всяка сутрин.
Единственият му проблем беше времето, по-скоро липсата му. И все пак той обичаше градината си, а и банята си.
Тя беше огромна, квадратна и старомодна, с под от черно-бели плочки, камина и решетки, вана, облицована с махагон и достатъчно голяма дори за великан, тоалетна чиния на сини цветчета и верига за пускане на водата. Старата мраморна мивка беше достатъчно голяма да седне човек в нея и така компенсираше липсата на място за рафт, където да слага нещата си. Но така му харесваше.
Той излезе от банята и се върна по коридора. В стаята, която преди време е била гостна на богата
