Росети повдигна рамене.
— В местната полиция взели показания и ги изпратили по факса на шефа. Казали, че не са забелязали нищо съществено, само чули как някаква кола потегля в мрака. После видели тялото… извинявай, жертвата. Ако са се появили само няколко минути по-рано, и са щели да го хванат на мястото. Но не е имала този късмет.
— Знаем ли името й?
— Работи се по това. У нея няма никакви документи, никакво портмоне или ключове. Нищо.
Хари кимна. В Бостън имаше хиляди млади жени, но двете други жертви бяха студентки, така че можеше да се предполага, че и тази е студентка. Така издирването щеше да се улесни. Очакваше, че ще узнаят самоличността й само след няколко часа.
Той изпразни чашата си и се огледа наоколо за кафе машина.
— Ще отида за още кафе. Ще се повъртя наоколо известно време, в случай че ние… че тя има късмет. Защо не провериш в полицейското? Кажи им къде съм, виж как вървят нещата със самоличността й и въобще виж какво става.
— Добре. — Росети се отдели от стената и се вгледа в Хари. — Не го приемай толкова лично, Хари. Ти си просто полицай, който си върши работата. — Тупна го приятелски по рамото и пое по дългия, антисептично миришещ коридор. — Никога не бих помислил, че си толкова чувствителен. Би трябвало да запазиш това за жените. Те обичат тези неща. Клинт Истууд и други от този род.
Хари се усмихна.
— Как ли би могъл да знаеш, Ромео?
— Искаш да кажеш
Смехът му проехтя по коридорите, из които бродеше смъртта, докато той се отдалечаваше забързано.
Хари крачи по коридора почти час. После слезе в кафенето, изяде един сандвич с яйце и бекон и се върна обратно. Към обяд излезе навън и заведе Скуийз да му купи кучешка храна. После му даде малко вода и го върна в колата.
Кучето се намести отново на задната седалка с глава върху лапите, а бледосините му очи загледаха укорително Хари.
— Това е полицейският живот, Скуийз — подхвърли Хари и затвори вратата. — Когато дойде при мен, аз те предупредих, че ще бъде така.
Това бяха същите думи, които беше казал на жена си преди десет години, но те не спасиха брака му.
Униформеният полицай пред вратата беше сменен.
— Добър ден — поздрави той. — Служител Рафърти. Аз ще бъда дежурен до осем вечерта. А сега вътре при жертвата е доктор Уаксман.
Лекарят стоеше до леглото и разглеждаше записите на състоянието й. Стреснато погледна през рамо, когато Хари влезе.
— Как си, Хари?
Той се усмихна. Бяха стари познати, ветерани от цяло десетилетие, изпълнено с жертви.
— Горе-долу добре. Тя как е?
— Беше в съзнание за кратко, преди десетина минути. — Той въздъхна със съжаление. — Бих казал, че това е триумф на духа над материята. Стабилизирана е, поне засега. — Сви нервно рамене. — Всичко може да се случи.
Хари се вгледа в нея. Искаше му се тя отново да се върне в съзнание. Прокара пръсти през разрошената си коса.
— Ако отново се събуди, дали ще може да говори?
— Колкото ти знаеш, толкова и аз. Но не съм сигурен, че бих го препоръчал.
Очите им се срещнаха.
— Това може да бъде единствената ни възможност да го хванем — промълви тихо Хари. — Може да го познава. Ако проговори, може да спаси и други.
— Ще видим. — Доктор Уаксман върна записките на мястото им. — Трябва да се връщам долу в спешното отделение. Ще останеш ли тук?
Хари кимна.
— Ще се видим по-късно тогава. — Седна на стола до леглото. Загледа се в момичето, после отмести очи притеснено. Чувстваше се неудобно да я наблюдава как спи. Само че нейното не беше истински сън. Това можеше да се окаже бдение край смъртното й легло.
Той се загледа в тавана, после в обърканите върхове и спадове на екраните в ъгъла, които показваха състоянието й.
Беше добър полицай, имаше корава душа, но тази беззащитна млада жена го натъжаваше.
На вратата се почука и Росети подаде глава.
— Така си и мислех, че ще те открия тук. — Той измъкна сгънат лист хартия от джоба си.
— Името й е Самър Янг, двайсет и една годишна е и учи в Бостънския университет. Домашният й адрес е в Балтимор.
— Съквартирантките й разбрали, че я няма… притеснили се, когато открили колата й на паркинга на библиотеката. Вратите не били заключени. Ключовете били на таблото, а чантата с учебниците лежала на седалката. Обадили се в полицията.
Хари кимна. Всичко беше така, както го очакваше.
— Родителите идват насам — добави тихо Росети. — Ще бъдат тук след няколко часа.
Те се вгледаха мълчаливо един в друг. Заради самата нея се надяваха, че родителите й ще успеят да пристигнат по-скоро.
— Лачуел чака отвън — добави Росети. — За всеки случаи.
Хари се замисли. Лачуел беше експерт — художник. Можеше да изгради образ и по най-беглото описание. Понякога сякаш го създаваше от въздуха, улавяше го, изпилваше го и го преправяше.
По-тънки устни… не, устата му е малко обърната надолу, нещо такова; веждите са гъсти… не, не толкова гъсти… черни очи… е, може би не, черни, но все пак тъмни… и някак замъглени…
Лачуел беше помогнал да заловят много престъпници с умението си.
Росети погледна неловко към момичето.
— Мисля да се върна в управлението. Трябва да поговоря с онези рибари.
Хари кимна. Искаше родителите й да дойдат, да я прегърнат и да й кажат, че всичко ще бъде наред, че тя ще се оправи от всичко това. Но не му се вярваше.
След няколко минути тя отвори очи и го погледна. Той беше шокиран.
— Здравей — пророни тихо. — Аз съм детектив Хари Джордан. Била си наранена, но сега всичко е наред. Майка ти и татко ти идват насам. Ще се оправиш.
Устните й се напрегнаха, опитвайки се да произнесат някаква дума.
— Копеле — прошепна тя.
Той кимна.
— Кажи ми, Самър, познаваше ли го?
Тя се опита да поклати глава, но се сви от болката, която прониза цялото й тяло. Устните и произнесоха едно беззвучно
Хари се ненавиждаше, че я притиска, но трябваше да го направи.
— Видя ли го? Можеш ли да си спомниш?
Тя се намръщи на усилието.
— Меки — прошепна — … ръце.
Сестрата натисна звънеца, за да извика доктор Уаксман. Сложи пръст на пулса на момичето и се намръщи.
— Достатъчно.
Хари кимна. Знаеше, че не може да постигне нищо повече сега. Погледна Самър за последен път. Тя, изглежда, правеше усилие да проговори и той се наведе, за да улови прошепнатите думи.
— Очи… — изрече тя с глас като въздишка — тъмни… втренчени…
