Сега или никога

Той почака, но клепачите й се отпуснаха и тя отново притихна. Докато я наблюдаваше, една сълза се плъзна по бледото й лице.

— Смело момиче — прошепна той. — Браво, Самър. Всичко ще се оправи.

Когато излизаше, срещна доктор Уаксман.

— Достатъчно, детективе — смръщи се той. — Родителите пристигат с хеликоптер. Това е тяхна дъщеря, техен ред е.

Хари кимна.

— Обади ми се, ако нещо се случи. Ще бъда в полицейското управление.

Лачуел обсъждаше с Рафърти „Селтикс“ и „Никс“. Когато Хари се появи на вратата, той погледна напрегнато.

— Готова ли е за мен?

Хари повдигна рамене.

— Всичко, което имаме, са тъмни, втренчени очи.

— Е, все пак е начало.

— Може да не научим нищо повече. Благодаря, Лачуел. Съжалявам, че загубихме времето ти.

— Такава ми е работата.

Лачуел нарами чантата си и си тръгна.

Радиотелефонът на Хари иззвъня. Беше Росети. Новините бяха лоши. Рибарите не помогнали с нищо. Спомените им били объркани, били по-загрижени за момичето, отколкото да гледат мъжа.

Хари каза на дежурния полицай, че могат да го открият в управлението, и тръгна към колата си.

Скуийз го чу, че идва. Подаде носа си през прозореца и заскача по кожената седалка. Хари му сложи каишка и тръгнаха на дълга разходка.

Кучето душеше сградите и стълбовете, като лаеше възбудено, но този път Хари не го забелязваше. Две млади жени бяха мъртви. Още една беше в критично състояние, а той не беше по-близо до откриването на убиеца, отколкото преди една година.

Върна се при колата, остави Скуийз вкъщи, нахрани го и отново се запъти към управлението. Нощта щеше да бъде дълга.

Пет часа по-късно му се обадиха по телефона. Самър Янг беше починала, без да дойде в съзнание.

Глава 4

Детектив Росети караше прекалено бързо петгодишното си „БМВ“ по тъмната улица край брега. Гумите изсвистяха, когато той зави към празното място, което служеше за паркинг на „Муунлайтин клъб“. Погледна часовника си. Беше един и трийсет сутринта.

Той отвори рязко вратата на колата и тръгна към клуба. От прозорците се лееше светлина, а когато влезе вътре, го блъсна силна вълна от музика.

Рап изригваше от огромни високоговорители, блъскаше се в стените, удряше се в покрива и се връщаше обратно. Чернокожият младеж на бара му се усмихна за поздрав, когато мина покрай него, някои от другите му махнаха весело. Той взе чаша кафе и си проправи път към гимнастическия салон. Беше претъпкано въпреки късния час.

„Муунлайтин клъб“ беше спонсориран от анонимни лица и представляваше опит да се предпазят децата от улицата и от престъпленията. Росети и Хари бяха двама от многото полицаи, които в свободното си време помагаха за поддържането на клуба. Там имаше и правила: никаква дискриминация, никакви наркотици, никакво оръжие, никакви банди. Каквото и да правеха хлапетата навън, в „Муунлайтин клъб“ и в гимнастическия му салон те бяха неутрални.

Правилата бяха нарушавани много пъти, но клубът все още я караше някак. Понякога Росети си мислеше, че са спечелили битката. Като тази вечер, когато петдесетина млади мъже бяха на уредите или играеха баскетбол, вместо да се стрелят един друг. Баскетболният отбор имаше и няколко бъдещи звезди — бяха ентусиазирани, бяха способни, а желанието за победа преодоляваше изкушенията на улицата. И най- малката помощ беше добре дошла.

Росети забеляза Хари. С недоволно лице, облегнат на стената, той гледаше играчите, които тичаха нагоре-надолу по корта. Тъмната му коса беше разбъркана, защото Хари имаше навика да прокарва пръсти през нея, когато е нервен. Дрехите му изглеждаха така, сякаш е спал с тях, а по измореното му лице беше набола брада.

Росети беше сигурен, че е бил в управлението, прехвърляйки всеки детайл на трите убийства. Знаеше, че гневът го е задържал там и че само гневът го държи на крака сега. Освен това можеше да се хване на бас, че не е стигнал по-далече оттам, където бяха преди шест часа, когато Самър Янг почина.

Росети се приближи зад гърба му.

— Така си и мислех, че ще те открия тук.

Хари се обърна. Росети държеше в ръка обичайната картонена чаша с кафе. Лененият му костюм, тъмните панталони и чистата бяла риза бяха безупречни и Хари внезапно се сети, че през този ден дори не си е вземал душ, да не говорим за смяна на дрехите. Все още беше с дрехите, облечени набързо в пет сутринта.

— Чувствам се отвратително — призна той намусено.

Росети се усмихна.

— Изглеждаш отвратително, Професоре. Но кучето изглежда точно както трябва. Как си, Скуийз? Я ми кажи някоя тайна за Хари. Трябва да го хванем. Знаеш ли истината за личния му живот? Какво прави, когато не е на работа? Жени, пиене… Такива неща ли?

Хари се разсмя.

— Когато не работя ли, Росети? Само ми кажи кога е това.

— Рядко. И може би в това е твоят проблем, Професоре. Виж мен. Аз свършвам смяната си в осем и трийсет. Пийвам по нещо с момчетата. Срещам се с някоя страхотна жена в девет и трийсет — хубава жена, малко секс… това разнообразява живота. И така, ти какво правиш? — Той вдигна ръка предупредително. — Не, не ми казвай. Пиеш една бира и изяждаш един сандвич при Руби. После се връщаш и се опитваш съвсем сам да разбереш психиката на серийния убиец. Загуба на време, Професоре, загуба на време. Имаш нужда от малко разнообразие в живота си, за да се стегнеш. А след това един хубав сън.

Хари въздъхна със съжаление.

— Прав си, разбира се. Аз така и не съм разплел убийствата. Но не мога да забравя това момиче. Последните й думи бяха към мен. Копеле. Така каза тя.

Той се изправи и разтърси глава.

— О, по дяволите, Росети. Забрави за съня. Какво ще кажеш да се отбием в „Салса Ани“? Ще те черпя едно уиски и ще те оставя да ми разкажеш историята на твоя живот, докато си вдигаме кръвното налягане с малко музика.

Той протегна длан и Росети удари по нея. Това беше любимият клуб на Хари и Росети реши, че темпераментният танц ще избие гнева на партньора му.

— Дадено — кимна той и тръгна към вратата. — И без това ми идват твърде много тези физически упражнения в два през нощта.

След няколко часа те се измъкнаха от заведението и Хари наблюдава втората зора за двайсет и четири часа. Като си тананикаше музиката, която звучеше в главата му, Хари пое с танцова стъпка към паркинга.

— Същото като Глория Естефан — отбеляза Росети с усмивка, докато палеше цигара.

— Благодаря за комплимента. И за компанията. Лека нощ, Росети.

— Лека нощ, Професоре.

Росети влезе в колата си, завъртя ключа на таблото и започна да оправя косата си пред огледалото за задно виждане. Там се виждаше и образът на Хари. Той седеше в „Ягуара“ си, с кучето до себе си, и се взираше напред, стиснал кормилото. Росети остана загледан за миг и след малко Хари изскочи отново от колата.

— Росети! — извика той. — Хей, Росети!