Сега или никога

Росети показа глава през прозореца.

— Да?

— Идвай тук, човече. Тръгваме за Рокпорт.

Росети се прозина шумно.

— Рокпорт, Масачузетс?

— Не, негоднико. Рокпорт, Илинойс. Къде мислиш, че е Рокпорт? Просто премести хитрия си италиански задник тук. Отиваме отново при онези рибари. А докато аз карам, ти можеш да се обадиш по радиото и да кажеш да изпратят Лачуел направо там. Тези момчета са го видели, Росети. Те са единствените, освен мъртвите, които са го видели. Не може да не помнят нищо за него или поне за колата му. От нас зависи да поопресним паметта им.

Глава 5

В лимузината, на път за летище „Кенеди“, горе-долу по същото време, когато Хари и Росети пътуваха към рибарите, които бяха открили момичето, Малъри Малоун прегледа кратката информация във вестника за изнасилването и убийството на Самър Янг.

Тя прочете кореспонденцията отново, внимателно, като забеляза, че полицията свързва убийството със смъртта на другите две млади жени в Масачузетс през последните осемнайсет месеца.

Малъри откъсна статията, сгъна я и я прибра в зелената си кожена папка, която и без това беше претъпкана с бележки и визитки — имена, адреси, телефонни номера и друга важна информация, после я пъхна в пясъчножълтата си чанта.

Освен паспорта и билетите, пътеводителя и чековете й, в чантата бяха пъхнати и вестниците, които тя смяташе да чете по време на полета до Лондон. Плюс два чифта очила с тънки златни рамки, два чифта съвсем еднакви слънчеви очила няколко пакета книжни кърпички и претъпкана чантичка с мазила и гримове.

Вътре имаше и химикалка, две различни обици, няколко билета от предишното пътуване, монети и банкноти от най-различни валути. Върху всичко това беше сложен черен кашмирен пуловер, който имаше двойна задача — в случай че през деня или вечерта захладнее или пък за смяна.

Беше се научила от собствен опит, че трябва да бъде готова за всичко. Веднъж багажът й така и не се появи в Рим през трите дни на някакъв празник, а абсолютно всички магазини в града бяха затворени.

Мал се усмихна при мисълта за това, което казваха хората: „Жената може да се познае по съдържанието на чантата й“. Някой непознат вероятно щеше да си помисли, че пътуванията я изнервят, че е песимистка, която очаква да се случи най-лошото, че е немарлива и небрежна, с объркан личен живот. Жена, чиято кола е пълна с отпадъци от цяла седмица: чашки от кафе, хартиени опаковки и дрехи, предназначени за химическо чистене, ако въобще намери време да ги занесе там.

Всъщност истината беше съвсем различна.

Малъри беше трийсет и седем годишна, висока и слаба, с къса руса коса и прическа на водеща редакторка на предаване, безупречно облечена в семпъл, но скъп бежов костюм. Нямаше бримки по чорапогащите, които обгръщаха дългите й крака, пясъчножълтите й обувки бяха без петънце или драскотина. Гримът й беше съвсем лек, но много умело поставен — тъмнокафявото червило подчертаваше пълните й, меки устни, кафявият молив подчертаваше големите й, сапфиреносини очи, слабото ухание на парфюма й сякаш я обгръщаше.

Всички наричаха Мал Малоун телевизионния детектив. В предаването си, което се излъчваше в най-гледаните часове, тя проследяваше случаи на жестоки убийства, измами сред високопоставените, сексуални скандали във Вашингтон, търговия с наркотици в Маями.

Беше известна с това, че подхващаше отново забравени дела за жертви на убийство, след като гневът на обществото е отмрял, а средствата за масова информация са се прехвърлили на следващия сензационен случай. Тя изваждаше на бял свят всички подробности, след това съживяваше отново престъплението на телевизионния екран, събуждаше спомените на вероятните свидетели, които винаги можеха да си припомнят нещо жизненоважно.

Тя беше завладяла публиката. Беше сложила пръст върху пулса на нацията. Знаеше какво ги тревожи и им показваше защо.

Можеше да се спори дали Малъри Малоун е красавица. Понякога тя изглеждаше зашеметяващо, друг път беше съвсем обикновена. Зависеше от настроението й.

Когато се чувстваше добре, заета с някой случай, лицето й светеше, кожата й придобиваше златист отблясък, а в очите й лумваше загриженост. На шоутата за раздаване на телевизионни награди и официални вечери тя беше опустошителна в марковите вечерни рокли в любимите й приглушени цветове, а дълбоките деколтета подчертаваха красивите й рамене и гърди.

През други дни, вече не така чести, Мал Малоун, известната телевизионна личност, сякаш изчезваше сред обкръжението. Можеше да се появи на Пето авеню и никой да не я разпознае. Златистата коса беше опъната назад, безжизнена и без блясък. Скъпото сако изглеждаше, сякаш е взето от някоя разпродажба. А жизнеността, любопитството, интелигентността, които я бяха поставили на мястото й под прожекторите, бяха замъглени като телевизионен екран, който се свива до една светеща точка и след това угасва.

Никой, освен Мал, не можеше да разбере това явление, а тя предпочиташе да не обяснява. Беше жена, която пазеше тайните си, но онзи образ я преследваше.

Все пак през повечето дни Малъри Малоун беше на върха на света. Тази сутрин тя беше на път за Лондон, за да интервюира една съблазнителна млада американска актриса, която тъкмо се беше сгодила за мъж, четири пъти по-възрастен от нея — един милионер с не съвсем идеално минало, изгладнял за повече бъдеще, отколкото му беше останало.

Мал беше успяла да омае щастливата двойка да се появи в нейното предаване, защото знаеше, че актрисата изгаря от желание да се покаже пред публика. Беше поласкана, че ще я интервюират, въпреки че Мал я беше предупредила, че ще задава и някои неудобни въпроси от лично естество.

— О знам какво имаш предвид — беше извикала доволна младата актриса. — Като например дали се омъжвам за него заради милионите му? Е, аз мога да ти отговоря още сега, Мал. Искрено. Аз съм влюбена. Толкова е просто. А ако го познаваше, щеше да разбереш защо.

Всъщност Мал не се канеше да пита нещо толкова очевидно, а това, което се питаше целият останал свят: дали прелестната двайсет и три годишна жена и този неприятен мъж над осемдесет имат сексуален живот? Ако да, какво представлява? И ако той не беше милионер, дали тя въобще би си помислила за секс с него, да не говорим да изживее остатъка от дните му с него?

Мал смяташе да интервюира милионера отделно, докато я развежда из огромния си имот в провинцията и къщата като палат в Лондон. Щеше да го попита за частния му самолет, за апартаментите, запазени за него из всички луксозни хотели по света, за яхтата в Монте Карло и за швейцарското убежище, където той живееше през по-голямата част от годината.

Щеше да го разпитва за постиженията му и той щеше да й разкаже, защото беше един безмилостен стар мъж, който се интересуваше истински само от себе си и от никой друг. После тя щеше да го попита, много внимателно, за неговата първа съпруга. Момичето от бедното лондонско предградие, което работело до него през онези начални години, когато те държали кафене за работници в Ийст Енд, преди да създадат империята от ресторанти и хотели.

„Какво стана с онази млада жена?“ щеше да попита тя, въпреки че вече знаеше. След лъжите му и измислиците за прикритие, тя смяташе да го изправи пред фактите. Когато империята и богатството му се разраснали, той сметнал, че съпругата му не е подходяща за един крал в бизнеса. След като я изоставил след жестокия развод, тя затънала в мизерия. Щеше да го попита за нещастния случай в имението му, когато бившата му съпруга отишла да проси от бизнес монарха финансова помощ, няколко трохи от препълнената му паница. За същия този нещастен случай, който я оставил с мозъчно увреждане в една държавна болница повече от трийсет години. Сама, без нито един посетител, нито някакво удоволствие, което да облекчи страданието й.

„Що се отнася до този нещастен случай, щеше да каже Малъри Малоун с усмивка, изглежда, е имало двама свидетели при падането на съпругата ви по онези великолепни дъбови стълби. Как е станало така, че те не отишли да кажат какво са