видели?“

Тя си представяше как щеше да се зачерви лицето му, докато арогантно й обяснява. Тя щеше да се усмихне и да каже: „Е, сега те са тук. Готови да разкажат как сте им платили добри пари да не казват, че са видели как вие сте я бутнали по стълбите. Сега вече са променили решението си.“

И тогава щеше да се види какво има да каже малката госпожица Сметкаджийка за това, колко мил е нейният милионер, помисли си Мал мрачно. Колко е енергичен, очарователен и щедър. И колко обичлив.

Всъщност те бяха точно един за друг. Той беше купил актрисата от пазара, за да подобри образа си пред обществото. А тя беше продала младостта си и несъмнената си хубост за временна слава и за властта, която получаваше като съпруга на богат мъж… а също и за милионите, които се надяваше да измъкне при един развод след някоя и друга година. Освен ако той не умреше — толкова удобно за нея — и не й оставеше всичко. Но Мал се съмняваше, че той би го направил.

Тя се загледа през прозореца на лимузината към натовареното движение около нея и се замисли за изнасилването и убийството на Самър Янг. Студентката беше на почти същата възраст като актрисата. И тя можеше да има целия си живот пред себе си. Но някакво копеле го беше прекъснал.

Името беше много мило — Самър Янг. Мал се зачуди каква ли е била, какви са били амбициите й, семейството и приятелите й. Може би е била самотница, посветена на учението си, решена да си пробие път в живота. Тя потрепери от ужаса на това, което се беше случило с момичето.

Мал вдигна слушалката и набра номера на кабинета си.

— Бет Харди слуша.

Помощничката й отговори още на първото иззвъняване.

— Бет аз съм. На път съм към летище „Кенеди“. Видя ли статията за изнасилването и убийството на студентката от Бостънския университет?

— Разбира се. Нали знаеш, че и аз съм учила там. Боже мой, Мал, в какво се превръща светът! Само да беше поискала да я придружат! Но аз го знам този паркинг… Само на пет минути е от библиотеката. Вероятно е решила, че не си струва, защото няма никаква опасност. Горкото дете.

— Полицията свързва случая с други два подобни през последните осемнайсет месеца. Виж някой да ми изрови фактите, ако обичаш, Бет. Да видим какво можем да открием.

— Това означава ли, че ще правим предаване по случая?

Мал се загледа мрачно пред себе си. Вече се виждаха очертанията на летището.

— Може би. Засега само мисля по това. Нека видим дали под повърхността има някаква история, която полицията крие. Сериен убиец на свобода? Или нещо такова. — Тя се намръщи, защото телефонът започна да пращи и пука. — Трябва да вървя, Бет. Ще ти се обадя от Лондон.

— Приятно пътуване — дочу се Бет. — Дано интервюто излезе добро.

След десет минути Малъри Малоун прекоси чакалнята и се качи на самолета.

След петнайсет минути беше във въздуха. Тя отказа шампанското и портокаловия сок, но прие чаша чай. Мъжът до нея, изглежда, гореше от желание да си поговорят, но тя не му обърна внимание.

Прогони Самър Янг от ума си, извади записките си и отново прегледа въпросите, които щеше да зададе на интервюто.

Преди да се усети, полетът вече беше свършил. Отиде в тоалетната и напудри хубавия си, но малко големичък нос, сложи тъмнокафявото червило на устните си и среса късата си руса коса. Заради останалите пътници, тя не сложи парфюм на китките си и между гърдите.

Вгледа се в образа си в огледалото, чувствайки движението на самолета под краката си. Ето я, малката, обикновена Мери Малъри Малоун, нищожество от малко градче в Орегон, сега лети по-бързо от звука, на път да се срещне с един от най-богатите злодеи на света. Усмихна се. Понякога сама не си вярваше.

Малко по-късно премина през паспортните служби и се качи в чакащия я „Ролс“, за да се отправи към Лондон и луксозния хотел „Лейнсбъроу“, където щяха да й дадат просторен апартамент със собствен иконом.

„О, Мери Малъри, каза си тя, доста дълъг път измина от автобусите и зеления ръждясал шевролет“.

Глава 6

— Получаваш отличен за усилието, Професоре — заяви Росети шест часа по-късно, на път обратно към Бостън.

Бяха в едно крайпътно кафене и ядяха закуска или обяд. Не беше съвсем сигурен кое точно, защото вече беше загубил представа за времето.

— Благодаря. Не е кой знае какво, но поне имаме някакво подобие на образ.

Хари се вгледа в картината на убиеца, направена по описанието на рибарите. Бял мъж, тясно лице, голяма уста с тънки устни, широко чело, буйна тъмна коса. И втренчени очи, които бяха прогонили спомените на жертвата.

Четири часа упорит труд бяха необходими, за да изтръгнат от паметта на разтърсените от случилото се рибари беглите спомени за мъжа, когото бяха зърнали само за няколко секунди.

В началото те настояваха, че не си спомнят нищо: било прекалено тъмно, всичко станало прекалено бързо, той изчезнал едва ли не преди да забележат, че е там. Но Хари се захвана с тях, връщаше ги към мига, преди да видят момичето, към онези жизненоважни секунди, когато в паметта им е бил заснет образът на убиеца.

Беше им разказал какво е казала жертвата за очите на мъжа. Бяха се стреснали, когато разбраха, че това са били последните й думи. Бяха почтени момчета, имаха желание да помогнат. После Лачуел се беше хванал на работа и сега имаха вероятно описание.

„Средно висок, средно телосложение, прочете Хари отново, тясно лице, гладко избръснато. Изпъкнали очи и гъсти вежди. Гъста, тъмна коса, от онзи тип… стърчаща. В тъмни дрехи. Шофирал малък камион или пикап, тъмен на цвят“.

— Ще го сложат на първа страница на „Херълд“ и „Глоуб“, в сутрешните броеве на жълтите вестници, а може би и в националните.

Росети повдигна рамене. Не очакваше много от гласността.

— Ще видим до какво ще доведе, като се махнат маниаците, които ще се обадят заради един миг слава. И досадните стари дами, които са сигурни, че той се е криел в техния шкаф предната вечер.

Той отпи шумно кафето си и Хари го изгледа сърдито.

— Трябва да престанеш да пиеш това нещо. Стомахът ти сигурно е подплатен с кофеин.

— Помисли си само колко грозно ще изглеждам, ако доктор Блейк използва скалпела си върху мен.

— Ще го е страх да те отвори. Във вените ти тече кафе, а не кръв… Впрочем, ще прави аутопсия на Самър Янг в шест.

— Ще отидеш ли?

Хари кимна.

— Мене не ме брой, човече. Не понасям тази работа с отварянето на труповете, теглене на сърца и дробове и всички останали ужасии. Кажи ми, Професоре, какво въобще кара човек да става съдебен лекар?

— Това е наука. Без лекари като Блейк може да не научим какво точно се е случило. Той е детектив, само че върши работата си след смъртта.

Росети потръпна.

— Да, добре, но аз все пак ще остана при живите.

Хари се разсмя.

— Не и ако продължаваш да пиеш това кафе.

— Е, и какво? А като си говорим за здраве, кога точно си се хранил истински? Нямам предвид при Руби.

Хари се замисли.

— Преди три седмици. В компанията на много приятна жена, която ти не познаваш, така че няма да си

Вы читаете Сега или никога
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату