бостънска дама от деветнайсети век, сега стоеше един уред с тежести точно до абаносовото пиано. Следващото му задължение бяха тежестите, но преди това се нуждаеше от чаша кафе.
Кухнята на Хари въобще не можеше да се нарече старомодна — цялата беше от черен гранит и матирана стомана, но в последно време той все не намираше време да готви. Машината за кафе беше единствената кухненска техника, която трупаше стаж.
Той напълни една бяла чаша, сложи две бучки захар и се запъти към уреда с тежестите, когато телефонът иззвъня.
Хари повдигна вежди примирено и отговори. В пет и десет сутринта можеха да му звънят само заради неприятности.
— Какво стана, Професоре? Скуийз не улучи ли бутона тази сутрин?
Хари отпи от горещото кафе. Беше Карло Росети — партньор в работата и приятел.
— Не ме остави да поспя още пет минути. Сигурно му се е искало вече да става и да излезе навън.
— Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но бях сигурен, че ще искаш да научиш за това веднага. Отново същият случай. Млада жена, изнасилена и намушкана. Само че тази не е умряла. Поне засега не е. В болницата е. Но животът й виси на косъм.
Хари погледна към часовника, който само преди миг го беше подразнил.
— Ще се видим в болницата. Кажи на шефа, че сме тръгнали натам. Тя в съзнание ли е? Казала ли е нещо?
— Не знам да е казвала нещо. Аз самият тъкмо дойдох. Нощната смяна вървяла спокойно, когато около три часа се обадили двамата рибари, които я открили на плажа, близо до Рокпорт. Спасителният отряд я докара оттам с хеликоптер. Дежурният офицер беше Макмейн. Той и Гейвъл са там сега, но това си е наш случай, Хари. Знам, че би искал да си тук.
Хари си спомни за жестоко обезобразените млади тела на предишните жертви.
— Ще бъда там след десет минути — изръмжа той мрачно. Нямаше време нито за душ, нито дори да си измие зъбите. Хари наплиска лицето си със студена вода, изплакна устата си, облече набързо джинсите си, дънкова риза и старо кожено яке и свирна на кучето. След три минути вече излизаше от вратата.
Хари все още не беше преодолял страстта си към бързите коли. Белият „Ягуар“ беше паркиран на обичайното си място на отсрещната страна на улицата. Кучето се намести на кожената седалка отзад и само след минута те вече летяха към болницата.
Глава 3
Болницата представляваше масивна сграда, разположена недалеч от един натоварен булевард. Движението около нея не спираше. Утринният въздух трептеше от непрестанния вой на сирени, бръмченето на двигатели на спасителни автомобили и свистенето на хеликоптери, които кацаха и излитаха от покрива.
Хари зави към запазените места на паркинга. Остави задния прозорец малко отворен заради кучето, втурна се през вратите на спешното отделение и се сблъска с лекар в бяла престилка.
— Хей, хей, тази сутрин много бързате, детективе — отбеляза спокойно лекарят и намести очилата си с рогови рамки.
В движение, Хари хвърли извинителен поглед през рамо.
— Извинете, докторе. О, здравейте… това сте вие, доктор Блейк. Извинете ме, дяволски бързам.
Лекарят поклати глава с усмивка.
— Не съм ви виждал да не бързате — подвикна той. — Мога ли да помогна с нещо?
Хари махна отрицателно с ръка, завивайки край ъгъла.
— Не е по вашата част, докторе. Засега поне.
Лицето му се помрачи, когато се сети за заключението, което навяваха думите му. Доктор Блейк беше ръководител на патологията в болницата и медицински експерт на бостънското полицейско управление.
Сестрата на рецепцията също познаваше Хари.
— Първи етаж, травматология, последната стая вдясно — осведоми го тя, когато той се поспря пред нея. — Преляха и кръв. Тя е в кома и състоянието й е критично. И… не, не знам дали ще оживее.
Безрадостният поглед на Хари срещна нейния.
— Исусе! — прошепна той.
Сестрата бързо се прекръсти.
— Повярвайте ми, тя има нужда от Него.
Хари подмина тълпата, която чакаше асансьора, и се заизкачва по стълбите, като вземаше по две наведнъж. Поспря се на върха, пое дълбоко дъх и прокара пръсти през разрошената си коса. Затвори очи за миг, за да се успокои.
Миризмата на болничните коридори все още го притесняваше. Единственият път, когато му се наложи да влезе в болница, беше, когато на пет години трябваше да му вадят сливиците. Цяла седмица го бяха хранили със сладолед. Не си спомняше това да го е травмирало, но детският страх си оставаше.
Той мина през пожарния изход и вратата се затвори тихо след него.
Росети се беше подпрял на стената, със скръстени ръце и с един крак кръстосан, небрежно пред другия. Блестящата му черна коса беше пригладена, бялата му риза беше безупречна, а ръбът на панталоните му изглеждаше идеален. Той пилеше ноктите си и подсвиркваше през съвършените си зъби. Изглеждаше като Джон Траволта, готов за вечерно излизане, а не като дежурен детектив от отдел „Убийства“ в пет и двайсет и пет сутринта.
Въпреки обстоятелствата Хари се усмихна.
Карло Росети беше трийсет и две годишен — с остра брадичка, с тъмни очи — един сериозен почитател на дамите. Той вероятно идваше направо от срещата си с някоя жена, но изглеждаше така, сякаш излизаше от дома на грижовната си майка италианка — чист, добре нахранен и готов за действие.
— Тя няма да оживее — обяви кратко.
Хари го погледна стреснато.
— Откъде знаеш?
— Видях я. И преди съм виждал този поглед, сякаш не е от този свят. — Повдигна рамене. — Погледни сам.
Пред вратата стоеше униформен полицай. Той поздрави и се отдръпна, за да мине Хари.
Пред него се откри цялата сцена: сестрата, която се занимаваше с апаратурата; екраните, които просветваха в ъгъла, и младата жена, която лежеше неподвижно на тясното легло с тръбички в ръцете. Бинтованите й китки бяха поставени върху чаршафа, а младото й лице беше смъртнобледо под разрошената окълцана коса.
Сестрата се обърна към него.
— Тя е в шок. Може би ще успее да се оправи — промълви тихо.
Хари предпочиташе да вярва на нея, не на Росети.
— Има ли вероятност да се събуди и да успее да поговори с нас?
— Ако наистина се събуди, последното нещо, което ще иска да направи, е да говори с вас.
— Имаме нужда от нея. Тя е единствената ни надежда да хванем убиеца. Може би е видяла лицето му. Може дори да го познава.
Сестрата въздъхна. Беше чувала за обезобразяването на другите жертви.
— Този път не е отрязал зърната на гърдите й.
Хари се загледа в младата жена с тръбички по ръцете, с прерязани китки и обезкървено лице. Споменът щеше да остане у него завинаги. Или поне докато си свърши работата и хване убиеца.
Той се извърна и тръгна към вратата.
Росети беше приключил с пиленето на ноктите си и пиеше кафе от картонена чаша. В другата си ръка държеше още една чаша, която предложи на Хари.
— Е? Какво мислиш?
— Мисля, че трябва да започнем да се молим.
Те отпиха в мълчание.
— Какво стана с рибарите? — попита най-накрая Хари.
