Сега или никога

като тях. Излизаше с тях след работа да пийнат или да хапнат.

Тръгна на гимнастика, тренира упорито и влезе във форма. Дори започнала излиза с мъже, но нищо по-сериозно от вечеря, игра на билярд или кино. Винаги беше предпазлива, винаги се въздържаше. На шега я наричаха загадъчната жена, но за нейно учудване тя се радваше на живота.

Когато момичето, което четеше прогнозата за времето, си взе отпуска, тя зае мястото му временно. Вече знаеше точно какво да прави: как да изглежда, как да се усмихва и да се държи оживено. Сега и тя изглеждаше елегантна, с разпиляна руса коса, с блестящи сини очи и усмивка на съблазнителните си устни. Преливаше от новооткрито оживление и плам, учеше се как да бъде забавна.

После дойде обаждането от продуцента на новинарска телевизионна мрежа. Беше хванала окото му. Покани я на интервю в Ню Йорк.

Мал седеше на терасата и си припомняше колко беше напрегната и изнервена. Изхвърли промъкващата се стара несигурност и си каза, че сега е по-различна и в телевизионната мрежа имат нужда точно от нея. И тогава създаде Малъри Малоун.

Нагласи се в малък черен костюм на „Дона Каран“, който прилепваше по тялото й като ръкавица. Отиде при известен фризьор в скъп салон и подстрига косата си на вече толкова известната прическа с форма на хризантема, изсветли я така, че да изглежда естествено просветляла от слънцето. Отиде при много добър гримьор и той гримира лицето й. Когато погледна резултата в огледалото, едва успя да познае бляскавата млада жена, която я гледаше изненадано оттам.

Беше похарчила всичко, което имаше, до последния цент. Дано да си струва, надяваше се тя, когато тръгваше, за да й направят интервю и пробни снимки.

Таксито я остави пред студиото и тя се загледа във впечатляващата сграда, охранявания вход и хората, които влизаха и излизаха, забързани по някаква важна работа. Осъзна, че може да има всичко това, стига тя да притежава онова, което е необходимо. Вирна брадичка, високо и целеустремено, и мина през вратата. Сега или никога. Отново.

Тази новосъздадена Малъри се омъжи след няколко години за преуспяващ брокер от Уол стрийт.

Мат Клемънтс беше по-възрастен, хубав, посивял на слепоочията, идеалното обществено животно. Хареса го веднага, защото той имаше някак бащински вид и освен това беше постигнал всичко сам. Беше използвал разума на улицата и острата си финансова мисъл, за да се измъкне от бедното жилище в Бруклин до мястото, където беше днес. На върха на света, в един от най-великолепните небостъргачи в Манхатън, той имаше огромен апартамент, изпълнен е антики и стил.

— Парите могат да ти купят всичко в този град — каза й той, когато я покани на вечеря и тя тръгна из стаите, удивена от абсолютното, зашеметяващо великолепие, — включително и стил. Не забравяй, че в град като Ню Йорк стилът е твоята препоръка. Пари плюс стил дават класа, а това означава, че притежаваш всичко.

Те се разсмяха и тя се възхити от него заради искреността му… и му завидя, защото той не беше обременен от миналото си. Той не криеше, че е започнал от низините. Не се гордееше с това, но то си беше факт.

По това време тя беше говорителка в новините и под носа й се размахваше възможността да премине в някоя утринна програма в бъдеще. Чувстваше се разкъсана между кариерата си и опияняващото вълнение от присъствието му.

Той се грижеше за нея, обичаше я, караше я да се чувства красива и желана. За пръв път тя успя да свали защитата си пред мъж. Той разбираше амбицията й и я поздравяваше за това. Никога не й се налагаше да му обяснява.

Когато месец по-късно й предложи да се оженят, тя прие веднага. Каза си, че това е любов и наистина го обичаше по свой начин. Със сигурност беше привлечена физически от него. Но онова, което искаше истински, беше да е част от наситения му живот.

И точно това се оказа проблем. Той беше зает мъж, а тя беше заета жена. Нещо трябваше да се разруши и това се оказа бракът им.

— Откажи се заради мен, Мал — каза й той.

Седеше срещу нея на дивана, покрит със златист брокат. Бяха в по-малката от двете дневни в огромния апартамент. Той беше с тъмнозелен, копринен халат, а тя — с бял, хавлиен. Под тях бяха голи, тъкмо се бяха любили. Беше хубаво, приятно. Когато бяха двамата, всичко беше наред. Но той отсъстваше прекалено често, а тя се чувстваше нищожество без работата си.

— Ако го направя, ще ме намразиш само след два месеца — промълви тя тъжно.

— Можем да си купим къща в провинцията, да си имаме бебе.

Тя го погледна измъчено. Каза си, че не може да има бебе. Самата тя никога не е била дете. Страхуваше се, че няма да знае как да го обича… в края на краищата никога не беше виждала такова нещо.

— Не мисля, че мога да го направя — отсече тя мрачно.

— Предложението ми е все още валидно — приключи той, целуна я и отиде да се облича.

След половин час замина за Цюрих. Щеше да се върне след няколко седмици.

Няколко месеца по-късно тя осъзна, че нещата няма да се оправят. Тя имаше нужда от работата си, той живееше за своята работа. Тя не се възпротиви, когато той обвини известността й за раздялата им. В крайна сметка й беше предложил онова, което искаха повечето жени. Тя беше различна и толкова.

Мал отиде до парапета на терасата и се облегна, като се загледа в улиците на трудния, бляскав град, който я беше приел в сърцето си. Никога досега не беше се обръщала назад, към миналото си, докато Хари не я принуди да го направи.

Все още имаше неща, за които никога нямаше да успее да говори; тайни, които никога не би показала на дневна светлина. Но те идваха от друго време и място, а тя много отдавна си беше казала, че единственият начин да оцелее е да гледа напред.

Хари беше прав, разбира се. Беше поела пътя на страхливците, като отказваше да се бори със самотата си и с чувството за изоставеност, създадено след самоубийството на майка й. Очевидно се е страхувала.

— Благодаря ти, Хари — прошепна тя в нощта.

После влезе вътре, обади му се и остави същото съобщение на телефонния секретар.

Усмихна се, като си помисли как Хари ще открие краткото и съобщение, когато се върне от работа в ранните часове на деня. Светна лампите в гостната. Погледна леглото, в което беше спал Хари предната седмица. Леглото беше оправено и чаршафите бяха сменени, но възглавницата все още беше там — същата възглавница, на която беше лежала главата му. Тя легна на леглото и притисна възглавницата до гърдите си. Сви колене и затвори очи, замислена за Хари. Искаше й се да лежи отново в прегръдките му, да се люби с него. За щото, когато Хари Джордан се любеше с нея, тя се чувстваше обичана. А това беше нещо наистина различно.

Глава 32

Призори в отдел „Убийства“ все още кипеше работа. Хари реши да спре дотук. Беше прегледал разпитите и доказателствата, открити на мястото, беше прослушал безброй пъти телефонния секретар на Тери Уокър. Всеки път, когато чуеше последните думи на Сузи, сякаш получаваше удар.

Росети изслуша записа веднъж и повече не можа да понесе, но Хари се вслушваше в страничните звуци, търсеше нещо, което можеше да се е записало на касетата. Най-накрая я изпрати в лабораторията, за да види дали те не могат по електронен път да измъкнат нещо.

Почти нямаше нужда от аутопсията на доктор Блейк. Ужасно жалко беше, че се налагаше да я режат отново, за да открият какво е яла последно, дали е поела наркотици и отрови и коя от ужасяващите рани е причинила смъртта.

Хари и Росети започнаха да говорят за Сузи като за жертвата, като по този начин разделяха момичето, което познаваха, и тялото в моргата.

— Въпреки всичко, ще хванем този мръсник, Професоре — изръмжа Росети мрачно.