закусвалнята, а след няколко седмици тя си намери друга работа в близкото барче, където ходеше вечерна смяна.
Все някак успяваше да изкара самотните седмици. В началото се надяваше да се сприятели с някого, всеки път се усмихваше и поздравяваше колегите си. Но всички те бяха заети движеха се в групи, които не включваха нея. Имаше и други самотници като нея, но тя ги избягваше, защото това щеше да бъде поражение. Вместо това тя събра кураж, помисли за бъдещето, когато щеше да е завършила учението си, и се съсредоточи върху изпитите си.
Реши, че иска да стане журналистка. Да се пишат думи, беше толкова по-лесно, отколкото да се говорят, освен това, поради пустотата на детството си, тя изпитваше неизчерпаемото любопитство да разбере как живее другата половина на човечеството. А и журналистите не трябваше да отговарят на въпроси — те ги задаваха. Така можеше да запази мълчанието и тайните си.
Ходеше край университета като малък сив дух, съвсем сам. Говореше само ако я заговореха — в класа или в закусвалнята — и то никога за нещо лично.
Първата година в университета отмина бавно. В края й все още не се беше сприятелила с никого, но имаше отлични оценки и както ходеше на работа на две места, тя успяваше да свърже двата края — едва- едва. Върна се вкъщи, за да работи цяло лято в кафене „Лидо“, но сега, когато порасна, й предложиха да бъде сервитьорка.
Собственичката, Долорес Пауър — пълна, кръглолика жена с нетрепващ поглед, чийто съпруг беше президент на местната търговска камара, й каза, че е изненадана от професионализма й.
— Вечер работя в един бар до университета — поясни тя.
И това бяха единствените разменени помежду им реплики, с изключение на случаите, когато се даваха указания за работа или когато се раздаваха заплатите в събота вечер.
Мери не можеше да прецени дали майка й се радва да я види, но изглеждаше облекчена, че поне за малко не й се налага да ходи за купоните и да пазарува. Беше още по-слаба отпреди. Мери подозираше, че тя не се храни. Затова харчеше доста голяма част от заплатите си за добра храна, като се опитваше да я съблазни с печено пиле и ябълков пай в неделните вечери. Купуваше много пресни плодове и мляко. Но майка и само чоплеше храната, а очите й подсказваха, че я опитва само за да я успокои.
С облекчение се върна отново в университета и известно време нещата продължиха както преди. После внезапно всичко се обърка.
Тогава тя се върна вкъщи за Деня на благодарността и видя как майка си как скача в океана.
Мал отстъпи с въздишка от прозореца, през който се виждаше великолепната гледка от Манхатън. Не беше се замисляла съзнателно за майка си от години, не и откакто напусна Голдън. Не й правиха помен. В края на краищата никой не я беше познавал, докато беше жива, как тогава можеше да се очаква, че някой ще я почете в смъртта й?
За Мал също нямаше миг на раздяла — никакво сбогом, никакво опрощение. Нямаше дори своето време за тъга. Вместо това беше принудена да изхвърли майка си от мислите си така безвъзвратно, както и майка й се раздели с живота.
Трябваше да го направи, за да оцелее. Беше едва на осемнайсет, сам-сама на света, студентка и все още незабележима като жена. Нямаше пари, нямаше приятели, защото не беше научила изкуството да ги печели.
Пътят от нищожеството до жената, която беше сега, беше дълъг и труден… по-труден, отколкото някой можеше да си представи. И по тази причина Мал никога не си позволяваше да мисли за него. Освен тогава, когато се появяваха кошмарите.
В началото идваха често, промъкваха се неканени в съня й, като малки черни демони, пристъпващи на пръсти в подсъзнанието й. Постепенно тя ги остави зад себе си и сега те се появяваха много рядко.
Мал закрачи из тъмното си жилище, със скръстени ръце, замислена за Хари. Тази вечер не се страхуваше. Нямаше нужда да се втурва да светва лампите, за да държи спомените надалече. Знаеше, че за това трябва да благодари на Хари.
Тя излезе на терасата и се загледа към града, а хладният бриз галеше голите й крака и ръце и рошеше косата й.
Можеше да си представи майка си идеално, сякаш вчера я беше видяла за последен път: слаба, крехка, с изпито лице, дърпа от вечната цигара, косата й беше придобила неопределен цвят между сиво и пясъчнорусо. Спомни си писмото на масата в кухнята, в което пишеше, че се връща вкъщи за събота и неделя.
Спомни си безкрайното пътуване с три различни автобуса.
— Всичко е наред — казваше си тя, докато се друсаха в нощта. — Скоро ще си бъда у дома.
Но не намери нито дом, нито майка, нито утеха. Нямаше нищо, само собствената й решителност.
По-късно се върна към учението и към работата си в закусвалнята и бара. Тогава живееше в малка, гола стая в стара къща.
Успя някак да завърши учението си. После си намери работа като машинописка в местната радиостанция. С малко пари в джоба си тя отиде да се поиздокара и си купи няколко прилични дрехи за работа. После си намери нова работа в малка местна телевизия.
Официалната й длъжност беше репортерка, но всъщност вършеше всякаква работа. Печаташе писма, отговаряше на телефоните и носеше кафе и понички. Беше невзрачна, невзискателна, без егоистично чувство, защото все още не беше открила какво е това. Но някъде в нея се беше появила амбицията. Мечтаеше да бъде истинска телевизионна репортерка и да коментира местните събития.
И тогава наеха ново момиче, направо от университета. Беше елегантна, с разпиляна по раменете руса коса, червилото и очите му блестяха. Само след няколко седмици новото момиче беше пред камерата и се занимаваше с местните новини — верижна катастрофа в мъглата, банков обир или пък някой мост, отнесен от порой. Мери се чувстваше унизена, абсолютно нищожество. Беше работила упорито, беше се учила. Беше се надявала, че следващата репортерка ще бъде тя.
И тогава погледна в огледалото. Видя провисналата си коса и грозните си очила. Видя, че все още е невзрачна, притеснителна, зле облечена, със срамежлив, тих глас. Запита се унило защо ли някой би поискал да я погледне.
Сега, седнала на терасата на красивия си дом в Манхатън, Мал си припомни онзи миг, изпълнен с ужасната истина. Беше се изправила лице в лице с ужасната действителност, че тя е точно такава, каквато се вижда, и животът й ще продължи все така. Никой нямаше да размаха магическа пръчка и да го промени вместо нея. Съдбата й беше в собствените й ръце.
В нея се зароди гняв. Гняв към родителите й, които я бяха оставили без любов и самоличност; гняв към симпатичното, бляскаво момиче, което беше получило работата, за която мечтаеше тя; гняв към собствената й безпомощност. Беше застанала на кръстопът.
В този миг реши да промени живота си. Щеше да се измъкне от всичко това. Само с усилието на волята си щеше да успее. Сега или никога.
Изтегли малките си спестявания от банката и се погрижи за вида си. Подстрига косата си, боядиса я в по-златисторус цвят, купи си контактни лещи и няколко прости, непретенциозни дрехи в изчистени цветове. Попита гримьорката в телевизията каква козметика да използва и как точно да го прави. Започна да изучава техниките за интервюиране не само в местната телевизия, но и в по-големите телевизионни мрежи. Наблюдаваше с ястребов поглед Барбара Уолтърс и водещите на сутрешните предавания, докато изучи всяко изражение на лицата им, всяка извивка на гласовете им, всеки милиметър от уменията им.
Когато усети, че е готова, Мал помоли шефа си да й даде възможност да стане репортерка. Дори и сега пламна от възмущение, като си припомни пренебрежителния начин, по който я погледна той, подигравателната усмивка на лицето му и тона сигурно се шегуваш, когато й отказа. Тя веднага подаде молбата си за напускане. Още същата седмица напусна малкия град и го замени с по-голям.
С внимателно приготвено резюме и с новата си външност тя успя да си намери работа като асистент на продукция в друга телевизия. Заплащането беше по-добро и останалите се отнасяха с нея като с една от тях. Колегите й се усмихваха и се държаха дружелюбно и тя изненадана се наслаждаваше на това. В началото им се усмихваше несмело в отговор, като се страхуваше да не я отблъснат, ако се държи приятелски. Не можеше да се почувства съвсем сигурна в себе си. Но я приеха. Предположиха, че и тя е
