— Трябваше насила да ме измъкнат от къщи, детектив Джордан — осведоми Блейк раздразнено.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Хари. — Засега нищо не е променено на сцената на престъплението.
— Знам, знам — кимна лекарят. — По дяволите, детективе, тази работа я върша от двайсет години. Няма нужда да ми казвате какво да правя. И може ли някой да ми каже защо хората стават жертви на убийства точно в неделя вечерта, когато човек си дреме спокойно пред телевизора?
Такъв е светът, докторе — въздъхна Росети и направи път на фотографа.
Само за няколко минути той нагласи лампите си и започна да заснема сцената на убийството и жертвата.
Доктор Блейк клекна до тялото.
— Причината за смъртта е съвсем ясна — започна той рязко — Вратната вена и сънната артерия са прерязани. С два отделни удара. Плюс множеството други прободни рани.
Той внимателно обясняваше на фотографа, докато му показваше раните за снимки отблизо.
Хари чакаше до вратата със скръстени ръце и безизразно лице.
— Кога е станало, докторе?
Блейк намести очилата си.
— Какво е днес? Все още неделя?
Той погледна зеленикавите петна по корема, които показваха, че процесът на разложение е започнал. Повдигна китката й — тялото все още беше леко стегнато.
— Тялото все още е вкочанено. Бих казал в събота, рано. Преди около тринайсет часа. Ще знам по- добре, когато проверя стъкловидното тяло при аутопсията.
Хари знаеше, че той говори за подобната на желе течност в задната част на окото. Щеше да я изтегли със спринцовка с много тънка игла и тя щеше да му даде по-точна информация за времето на смъртта, тъй като беше по-устойчива на измененията.
Блейк сложи внимателно найлонови торбички на ръцете и краката, за да запази всяка следа от веществени доказателства, която можеше да има по тях.
— Все пак няма изнасилване, детективе — продължи лекарят. — Или поне няма видими от пръв поглед следи. Може и да греша. Ще видим при аутопсията.
Доктор Блейк погледна разраненото, окървавено лице. Едва сега я виждаше като човешко същество, а не като мъртво тяло. Дълго време я гледа.
— Знаете ли коя е тя? — попита той Хари.
Хари поклати глава.
— Сестра й е навън. Тя ще я разпознае.
— Трудно е да се каже под всичката тази кръв и тези рани, но тя ми изглежда някак позната. — Той събра инструментите в черната си чанта и се изправи на крака. — Е, аз си свърших работата. Засега. Цялата е ваша, господа. Ще се видим в моргата.
— Благодаря, че дойдохте, докторе — пророни замислен Хари.
Доктор Блейк минаваше внимателно покрай него, кракът му закачи нещо. Той не забеляза, но Хари го чу. Наведе се и се вгледа в нещото на пода.
— Детективе — каза той триумфиращо на Росети, — мисля, че намерихме оръжието на убийството.
Беше малък нож, дълъг около двайсет сантиметра. Тънкото острие беше поставено в пластмасова опаковка. Нямаше видими петна от кръв. Хари предположи, че убиецът го е почистил.
Той извика фотографите да го заснемат. После някой от лабораторията, с ръкавици на ръцете, го взе, сложи го в торбичка и го отнесе.
Хари забеляза окървавената торбичка на пода. На етикета пишеше:
Сцената беше една от най-ужасните, които беше виждал. Окървавените й ръце бяха оставили кървава следа по вратата, а около мястото, където тя лежеше на колене, имаше толкова много съсирена кръв. Изглеждаше така, сякаш всичката й кръв се беше изляла върху килима.
Експертите свършиха работата си с ключовете на лампите и светнаха. Хари тъкмо коленичи до тялото, когато се чу воят на пристигащата линейка.
На гърлото й зееше дупка, а лицето й беше дивашки нарязано. Очите й бяха отворени.
Росети застана до него.
— О, Боже — изохка той задавено. — Боже мой, Хари, това е Сузи Уокър.
Хари усети как по гърба му полазиха тръпки. Никога не беше се занимавал с убийство на човек, когото беше познавал. Привлекателната млада жена се беше превърнала в едно осакатено тяло.
Поразен, той се изправи и се вгледа в нея, изпълнен с ярост.
— Исусе — изрева, като не спираше да удря свития си юмрук в стената. — Защо? Защо точно нея?
Беше вбесен от безсмислието на всичко това. Росети стоеше като замръзнал.
— Извини ме — промърмори той и тръгна бързо към вратата.
Отиде до края на улицата и повърна, скрит в сянката на голям клен.
Хари остана с каменно лице, докато санитарите сложат останките на Сузи Уокър в специална торба, после я положиха на носилка и я отнесоха в линейката. Вече нямаше нужда да се пуска сирената.
Хари мушна юмруци в джобовете си. Ако убиецът беше тук, пред него, щеше да убие това копеле. Щеше да го удуши с голи ръце. Да го срита като животно, каквото си беше. След малко си напомни мрачно, че е полицай. Трябваше да бъде безстрастен, необвързан, да разследва случая и толкова. Но все още си представяше как сестра Сузи Уокър му се усмихва с тези красиви зелени очи, чуваше я как отвръща на Росети, когато той я канеше на среща.
— Защо трябваше да бъде точно Сузи, Професоре?
Росети беше застанал до него. Лицето му изглеждаше сивкаво под ярката светлина, а погледът му беше тъжен.
— Беше толкова мила — каза той мрачно. — Беше всеотдайна в работата си, беше и добра жена.
Сега беше времето да се каже, че ще задържат копелето, че ще го сложат зад решетките заради това, което е сторил на Сузи. Сега беше времето да се каже, че тя е заслужавала нещо по-добро. Но Хари не можа да го направи. С горчивина си помисли, че с това не би утешил семейството й. Освен това беше казал същото и за Самър Янг. С усилие насочи мисълта си от жертвата към работата, която го очакваше.
Стисна разбиращо рамото на Росети, после започна да претърсва систематично спалнята.
Глава 30
Хари и Росети излязоха от къщата на Сузи час по-късно. Навън ги чакаше Алек Клозовски. Вече беше разказал на униформения полицай какво беше чул, а сега го повтори и пред Хари.
Той беше симпатичен младеж, с кафяви очи и тъмна коса, прибрана отзад на опашка.
— Беше петък вечерта — поде отново той, — около осем часа. Беше облечена за работа. И двамата тъкмо заключвахме вратите си. Тя ми каза, че предната вечер загубила ключовете си. Някой й ги върнал, но тя се чудеше у кого ли са били. Казах й да смени ключалките, предпазливостта никога не вреди. — Той извърна глава. — О, Господи — изхлипа задавено, — но това не очаквах.
— Нямало е откъде да знаете, господин Клозовски — успокои го Хари.
— Двамата тръгнахме заедно и аз предположих, че тя е нощна смяна. Тя е… беше медицинска сестра. Изненадах се, когато се върнах и видях колата й, паркирана отвън. После забелязах, че в кухнята свети, и реших, че съм се объркал или че се е върнала по-рано.
— Към колко часа стана това, господин Клозовски?
— Ами около два, предполагам. Да, горе-долу толкова трябва да е било. Бях излязъл от работа, в „Даниълс“ на „Нюбъри стрийт“. Тъкмо мушнах ключа в ключалката и чух писъка.
Той погледна замаяно Хари.
— Поне в началото си помислих, че е писък. Заслушах се, но не се повтори и реших, че някоя котка мяука. Наоколо има много улични котки и мяукането им често звучи така. — Той наведе глава, почти разплакан. — Господи, защо не беше само толкова! Мяукащи котки. Защо не проявих достатъчно разум и не се сетих, че тя може да е в беда! — Той погледна отчаяно Хари. — Чувствам се отговорен. Ако бях направил