трева или може би сено през лятото. Градина след дъжд. Лек океански бриз на тропически остров.
— Кремът е — призна си тя. — За пришките.
Той се разсмя.
— Колко мъже познаваш, които биха объркали крем против пришки с лек океански бриз на тропически остров?
— Много малко. Всъщност вероятно само теб, Хари Джордан.
Той я притегли към себе си и я целуна звучно.
— Вече имаш червило — прокара тя пръсти по устните му. Той целуна пръстите й, дланите й, отново устните й, но точно тогава старият часовник удари дванайсет. Тази нощ той трябваше да бъде на работа, тя трябваше да хване полета за Ню Йорк, а и двамата ги чакаше дълъг път.
— Защо всичко това трябва да свърши — измърмори той, — когато чувствам, че едва сега започва?
— Отново историята на Пепеляшка — прошепна тя със съжаление.
Той зарови лице във врата й.
— Някой казвал ли ти е, че си възхитителна? Имам предвид, когато се държиш добре.
Тя въздъхна.
— Не можа ли да спреш на възхитителна? Но щом питаш, отговорът е не. Никой никога не ми го е казвал.
Той повдигна глава и я изгледа удивен.
— Само аз?
— Само ти.
Погледът му се смекчи. Повдигна с пръст брадичката й, за да го погледне.
— Горката Мери Малъри Малоун — промълви той тихо. — Дори собствената й майка не й го е казвала.
— Дори собствената ми майка не е — съгласи се тя тъжно.
Той усети внезапната промяна в настроението й. Искаше му се да й каже да не се тревожи, че всичко ще бъде наред, но това не беше истина. Знаеше, че ако тя не поговори с някого за случилото се и не сподели чувствата си, миналото й ще я осакати завинаги.
— Ти така и не ми доразказа за годините в Голдън.
Тя внезапно се отдръпна от него и сви рамене.
— Живях там. После си тръгнах.
Закрачи нервно към големите прозорци, скръсти ръце и се взря навън.
— А майка ти? Какво се случи с нея, Мал?
Под сапфирения пуловер гърбът й беше скован от напрежение.
— Какво значение има за теб?
Отиде до нея. Стисна раменете й, но тя го отблъсна и се отдръпна от него.
— Трябва да ми кажеш — настоя. — Това е единственият начин нещата да се подобрят.
Мразеше го за това, че я кара да си спомня, мразеше спомените, които лежаха като мъртви кучета в сумрачните дълбини на мозъка й.
— За кого се мислиш, Хари Джордан? — извика тя разстроена.
Той впери в нея нетрепващ поглед.
— За приятел.
Очите й се замъглиха от отчаяние и тя сведе глава. Изглеждаше изгубена, поразена от мъка. Хари осъзнаваше, че я е изстрелял в миналото и сега вижда момичето от онова време.
Принудена да се замисли отново за миналото, тя усети паниката да пропълзява по гърба й. Спомняше си всяка подробност от онзи ден. Все още чуваше самотния вой на вятъра и рева на вълните, виждаше го толкова ясно пред очите си, сякаш гледаше телевизия.
Беше Денят на благодарността. Тя беше осемнайсетгодишна. Пътуването от Сиатъл до Голдън беше дълго и досадно. Местният автобус раздрънка кокалите й през последния час. Не знаеше дали да изпита уплаха или облекчение, когато той спря най-после в града.
— Край на пътуването — обяви шофьорът, като махна каскета си и избърса изпотеното си чело.
Без да я погледне, той се надигна от седалката и слезе по стъпалата.
Очите й, скрити зад дебелите очила, го проследиха. Навел се срещу вятъра, той отиде до очуканата барака, в която продаваха билети и кафе, освен това играеше ролята на туристическо информационно бюро. Тя живееше в Голдън от шест години. Беше се возила в автобуса на Чък Монтгомъри стотици пъти, но той никога не показа, че я е забелязал. Такъв беше този град.
Спомни си как майка й го нарече смотан малък градец, когато пристигнаха тук с всичките вещи, струпани в стария „Шевролет“. Нищо в него не се бе променило.
Тя вдигна малкия си черен сак, слезе по стъпалата и силният вятър спря дъха й, като уви евтината памучна пола около краката й и залепи пуловера за гърдите й.
Тя се огледа притеснено наоколо. Нямаше никой, само самотният вой на вятъра и непрестанното бучене на вълните на Тихия океан.
Почака няколко минути, но все още нямаше и следа от майка й и познатия раздрънкан „Шевролет“, въпреки че й беше пратила писмо, в което казваше, че ще си дойде с автобуса в два часа. Май нямаше защо да си прави този труд. Никога, за нищо не можеше да разчита на майка си.
— Защо не си тук, мамо? Поне този път, когато наистина имам нужда от теб? — промърмори тя, а очите й се напълниха със сълзи.
Нямаше смисъл да чака. Взе сака си и тръгна към града с наведена глава срещу силния вятър.
Фургоните се намираха на един хълм. Когато стигна на върха, тя се обърна и се загледа към океана. Огромните вълни се гонеха и се блъскаха гневно в брега. Усещаше се как земята потръпва, чуваше се ехото от бученето на вълните, а вятърът свистеше в ушите.
Тя напредваше бавно към техния фургон. Майка й винаги го наричаше дом на колела, сякаш думата можеше да ги издигне до по-висок социален статус. През първата, пълна с оптимизъм, година в Голдън на прозореца имаше саксии с весели пурпурни мушката и виолетови петунии, но бурните ветрове ги бяха отвели много отдавна. Някои висяха съборени и от тях капеше дъждовна вода върху захабения цимент. Смачканите мрежести завеси бяха спуснати, не се усещаше гостоприемният аромат на пуйка, която се печеше за Деня на благодарността.
Вратата не беше заключена. Тя влезе и се огледа.
— Мамо?
Влезе в кухнята.
— Мамо — извика отново, като пусна сака си.
Писмото, в което казваше, че си идва вкъщи, лежеше на масата до празна чаша кафе.
Тя прекоси миниатюрната дневна и отиде в спалнята отзад. Майка й я нямаше там. Провери и в банята. Нищо.
Върна се в кухнята и докосна каничката за кафе. Все още беше топла.
Внезапно осъзна къде е майка й. Там, където отиваше винаги, когато я нападнеше лошо настроение, а депресията обгръщаше като черен облак раменете й.
Дъжд заблъска по прозорците. Тя бързо наметна стария си яркожълт дъждобран и хукна надолу по крайбрежния път, борейки се с вятъра. Пътят премина в малка пътека, която водеше надолу към плажа.
Беше свикнала с бурните зимни ветрове на Орегон. Те превръщаха вълните в гигантски чудовища, покрити с пяна, които връхлитаха върху скалите, разпиляваха дюните, разкъсваха всичко по пътя си.
Изтри дъждовните капки от лицето си, напрегна се срещу ураганния вятър и засенчи очите си с ръка. И тогава видя майка си — миниатюрна фигурка, която стоеше на скалите и се взираше към вълните.
Майка й пристъпи по скалата по-близо до вълните. Поспря се. После пристъпи отново. Отново спря. Мери Малъри си помисли объркано, че тя изглежда така, сякаш играе детинска игра.
Прекалено късно осъзна какво смята да прави майка й.
— Мамо, мамо, недей! — изпищя тя.
Още една стъпка напред. Огромна вълна напредваше с рев, набирайки височина и сила. Майка й погледна към небето и вдигна екзалтирано ръце над главата си, преди вълната да я отнесе. Само за секунда
