я всмука и я понесе към зелените си дълбини.
Мери Малъри се взираше замаяно към мястото, където беше застанала майка й. Зашеметена проследи връщането на вълната. Слабичкото тяло на майка й беше уловено сред водите, които се повдигаха все по- високо и по-високо. Сякаш се канеше да докосне надвисналите сиви облаци. Вълната внезапно се разпени и захвърли тялото й обратно върху скалите.
Мери Малъри изпищя, когато вълната отново го погълна в сиво-зелените си дълбини.
Така и не откриха тялото.
Хари погали Мал нежно. Жалостта сграбчи сърцето му, като си спомни собственото си прекрасно детство във фермата на Джордан. Тя вдигна поглед към него, очите й бяха пълни със сълзи. Той улови нещо особено в изражението й — колебание, копнеж — но то бързо изчезна.
Прегърна я и тя се сгуши до него, като улична котка, търсеща топлина и закрила. Сякаш майка й беше умряла едва вчера. Раната все още беше жива.
— Винаги съм си мислила, че тя го направи заради мен — прошепна тя. — Писмото беше там, на масата. В него казвах, че имам нужда от нея. Имах нужда от нея, а тя не ме искаше. Нямаше нужда от мен.
Той промълви нежно:
— Вината не е твоя. Нищо не си можела да направиш, за да я спасиш.
Тя само скри лице на гърдите му.
— Всичко е свършило, Мал. Това е минало. Трябва да го оставиш да си отиде.
— Знам.
Гласът й звучеше толкова мрачно, колкото и току-що описаната сцена.
Хари усети, че тя крие още нещо. Искаше му се да я помоли да му разкрие всички тайни и най-после да се освободи от миналото си, но преживяното за този ден й беше достатъчно.
Кучето скочи в стаята и донесе свежото ухание на гора и вятър, вплетено в гъстата му сива козина. Скуийз се спря и ги изгледа с глава, наклонена на една страна. После изджавка леко, приближи се и потърка нос в ръката на Мал.
Тя вдигна глава и погледна Скуийз. После каза задавено, с нотка на завист в гласа:
— О, Хари, ти наистина имаш всичко.
Но докато галеше кучето по главата, на устните й имаше усмивка и той разбра, че най-лошото е минало. Засега.
Глава 29
Когато се появи на работа вечерта, Хари все още мислеше за Мал. Беше я закарал до летището, като я целуна дискретно по бузата, когато се сбогуваха. Смътно осъзнаваше погледите на хората. Почти беше забравил, че тя е знаменитост, че повечето хора, които уморено се движеха из чакалнята, познаваха лицето й така добре, както и собственото си. След тези почивни дни за него тя беше просто Мал — влудяващата жена, която беше влязла под кожата му и която му се противопоставяше непрекъснато; красива жена, която изпълваше секса с любов; жената, която, изглежда, беше неизменно свързана с тайнственото си, трагично минало.
— Ще се видим ли другата седмица? — попита той, когато се разделяха.
Тя го погледна иронично.
— Смяташ ли, че ще можеш да ме изтърпиш?
— Мисля, че ще успея. Едва-едва. — Той й се усмихна и отново я целуна по бузата. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки неуловимото й ухание. — Това не е лекарство против пришки — прошепна той. — Сигурен съм.
Тя все още се смееше, когато се сбогуваха.
— Обади ми се — промълви тя. — После се обърна и го погледна. — Хари…
— Да, госпожо Малоун… Мал.
— Благодаря ти.
Вдигна ръка за поздрав и изчезна.
Докато се взираше в празното място, където стоеше тя преди миг, той се замисли защо ли все още имаше чувството, че не му е разказала всичко…
Хари заведе кучето вкъщи и го остави свито доволно под леглото. Без съмнение сънуваше зайци, катерици и миещи мечки. После тръгна към полицейското управление.
Смяната, изглежда, щеше да мине спокойно. В неделя обикновено беше така. Хората сякаш предпочитаха да се изтребват един друг в петък и събота, като поспираха в деня, определен от Бог за почивка.
Беше десет часът, когато дойде обаждането. Някаква жена позвъни, разтревожена за сестра си. Трябвало да се срещнат, на телефонния й секретар било оставено странно, прекъснато от някого съобщение, а сега телефонът на сестра й не отговарял.
Една кола отиде да провери къщата. Сестрата имаше ключ. Онова, което откриха, когато отвориха вратата, съвсем не беше приятна гледка.
— Да тръгваме — каза Хари на Росети, като се надигна от стола и тръгна към вратата.
Росети грабна чашата си с кафе и го последва към колата. Хари седна зад кормилото и те потеглиха, а сирените виеха по тихите улици.
— Ама че начин да завършат двата страхотни почивни дни — изръмжа мрачно Хари.
— Толкова хубаво ли беше, а?
— Беше ми приятно, Росети.
Колата зави зад ъгъла с все още виещи сирени.
— Ванеса каза да не забравяш празненството за рождения й ден. Веднъж се ставало на двайсет и една.
— Няма да забравя.
Улицата пред малката къща беше отрязана от полицията с жълта лента. Три патрулни коли бяха спрели навън, а в двора имаше син „Додж“. Няколко любопитни съседи се мотаеха наоколо, а двама яки униформени полицаи пазеха пред вратата.
Млада жена се беше свила на задната седалка на една от патрулните коли и плачеше. Хари поклати тъжно глава. Предположи, че това е сестрата. По-късно щеше да му се наложи да я разпита. Убийството не беше особено приятно събитие.
Той поздрави униформените служители, зададе няколко въпроса, после отвори вратата и влезе. Росети го последва.
Миризмата на кръв и на тяло, мъртво от два дни, ги зашемети като удар. Те го осветиха с фенерчетата си. Нищо не беше докосвано от полицаите, дори лампите не бяха светнати, за всеки случай, ако убиецът беше оставил отпечатъци по ключа. Нещо се размаза, когато Хари пристъпи напред, и той насочи светлината надолу.
— Грах — каза Росети удивен. — Може би тъкмо си е приготвяла вечерята.
Точно пред тях имаше огромна локва съсирена кръв, смесена, както изглежда, с грах. Кръв имаше по стените, по сакото, сложено на един стол, и по вратата.
— За Бога — промърмори Росети, — що за дяволско кръвопролитие!
Хари освети следата от кръв, която водеше към тялото, паднало пред вратата на спалнята. Беше на колене, с лице към кървавия килим, гола, с изключение на бикините. Дългата й, наситеночервена коса блестеше от светлината, до нея се беше изправила черна котка, която размахваше опашка и ги гледаше втренчено.
— Грозна работа, Росети — промърмори Хари тихо. — Къде, по дяволите, са експертите?
— Тук, детективе.
Първият влезе и се огледа, после подсвирна удивено и въздъхна.
— Какво може да каже човек? — смотолеви той и сви рамене.
В този момент съдебният лекар мина покрай него. Беше доктор Блейк, един от експертните патолози, наети от общината.
