И тогава Мери Малъри направи нещо немислимо. Втурна се към майка си и я целуна по бузата. Майка й се дръпна и шокирана сложи ръка на лицето си.
— Сложи си дъждобрана, ако излизаш на дъжда — напомни й тя.
Но Мери Малъри въобще не се интересуваше от това. Нищо друго нямаше значение, освен това, че е приета. Нямаше да й се наложи да умре сама в Голдън.
Завършването на гимназията премина като в мъгла. Прочетоха името й, тя се изчерви и излезе на платформата, за да вземе дипломата си, но майка й не беше там, за да я види.
Тя не отиде на бала. Седмици наред другите момичета говореха за рокли и момчета. Какви ще бъдат корсажите им и с кого ще се целуват след това на алеята за срещи, близо до скалите, скрити от грамадни секвои и борове.
Мери Малъри не се мяркаше пред очите им. Искаше й се да махне ушите си, за да не й се налага да слуша безкрайното им бърборене, но то се промъкваше в тоалетните, където те непрекъснато оправяха косите си, на двора в междучасията, в закусвалнята, където обядваше, забила нос в учебника, сама, както винаги.
Само една учителка си направи труда да я поздрави за стипендията.
— Работиш упорито, Малъри Малоун — каза й тя одобрително. — С университетското образование може да си намериш прилична работа и да направиш нещо за себе си.
Тя не додаде, вместо да завършиш като безполезната си майка, но Мери Малъри знаеше, че си го мисли.
От дълго време работеше вечер, в събота и в неделя в кафене „Лидо“ — чистеше лук, миеше чинии и наливаше кафе, за да припечели нещо. Вече започваше да спестява за университета.
През лятото започна работа в магазини „Бартлет“, където подреждаше разни неща по рафтовете, разопаковаше и въобще правеше каквото друго се налагаше да се прави. Успя да си купи няколко пуловера и фланелки, чифт джинси, а също и евтин сак, в който да ги сложи. Мислеше си, че дългите летни дни няма да свършат никога, толкова беше нетърпелива да замине и да започне да живее, но се тревожеше да остави майка си сама.
Най-накрая сакът й беше пълен, автобусният билет беше купен, а адресът и телефонът на общежитието й бяха внимателно напечатани и залепени на вратата на стария хладилник. Не можеха да си позволят телефон, но тя каза на майка си да използва уличен телефон при спешен случай.
Мери Малъри беше измила и изчистила „Шевролета“, сега оставаше само да убеди майка си да го кара, за да си взема купоните и да си купува храна.
— Хайде, мамо — каза тя, взе ръката й и я повдигна от стола, където беше седнала да гледа телевизия. — Отиваме на разходка.
— Ти върви, Мери Малъри.
Майка й бутна ръката й, но Мери Малъри беше упорита. Прегърна майка си и я изведе от фургона сред маранята на късния следобед.
— Денят е чудесен, мамо. Мислех да отидем да ти купим цигари, а после да си изберем в супермаркета нещо хубаво за вечеря. Ще празнуваме.
Майка й се остави да я натикат на шофьорското място, после Мери Малъри пъхна ключовете на мястото им.
— Помниш ли как дойдохме тук, мамо? Шофира по целия път от Сиатъл. Сега трябва само да ни закараш до магазина и до бензиностанцията.
Майка й се наведе над кормилото. Сложи крак на газта и пое надолу по хълма. Когато влязоха заедно в магазина, след тях започнаха да се обръщат глави и Мери Малъри се изчерви, усетила погледите им. Знаеше, че са странна двойка: тя, с очилата си с дебели стъкла, с тънките си като клечки крака и старата си памучна рокля на цветя, и майка й, с буйната си къдрава коса, отсъстващ поглед и изпито лице, в риза, която някога е била бяла, и синя пола, която показваше прекалено голяма част от кльощавите й крака. Изглеждаха бедни, помисли си гневно Мери Малъри. Бяха бедни. Всъщност човек не можеше да обеднее много повече от тях двете. Колко по-надолу може да падне човек от това да няма нищо?
Но тя си напомни, че вече има нещо. Щеше да има университетско образование. Почувства същото въодушевление, както в деня, когато майка й реши да дойдат да живеят край морето. С университетското образование тя нямаше да бъде нищожество.
Те се разхождаха между рафтовете и тя показваше на майка си какво да купува и какво да прави с купоните. Майки й премина през всичко това, сякаш сънуваше. Мери Малъри само се молеше тя да успее да си спомни какво трябва да прави.
Когато се върнаха вкъщи, опекоха празничните пържоли, отвориха кутия боб за гарнитура и седнаха мълчаливо, една срещу друга, на масата. Майка й си играеше незаинтересовано с пържолата. Когато Мери Малъри я погледна, сърцето й се изпълни с отчаяние. Имаше нужда да сподели с майка си малкия си триумф, удоволствието и вълнението си, но не се получи. Дори празничната вечеря се провали.
Когато на другия ден сутринта Мери Малъри отиде да се сбогува с майка си, тя седеше на оранжевото пластмасово кресло и гледаше утринното предаване.
— Тръгвам, мамо — промълви тя с копнеж на тънката, жалка фигура, свита в креслото.
Майка й я погледна, после отново се върна към програмата. Тя повтори отново:
— Тръгвам за университета, мамо.
— Знам — отвърна майка й със същия тон, с който отговаряше на всички новини, добри или лоши. — Всичко хубаво, Мери Малъри.
И запали цигара от една угарка в пепелника. Мери Малъри докосна за миг косата на майка си. От нея се излъчваше нежност… толкова й се искаше да я прегърне, да я целуне, да усети, че майка й я обича.
— Довиждане, мамо.
Майка й стана и си наля още една чаша кафе.
— Довиждане — избъбри тя отнесено.
Районът на университета беше много по-обширен, отколкото Мери Малъри беше очаквала. Не беше разбрала също, че ще трябва да дели стаята в общежитието с друго момиче. Тя почука притеснено на вратата и изчака, докато някой извика:
— Влез.
Джуни Бенет се намръщи, когато вратата се отвори и Мери Малъри влезе вътре.
— О, Боже, какво се появи — промърмори тя под носа си. — Здрасти, аз съм Джуни Бенет — изрече по-високо — Леглото до прозореца е моето. Твоето е там. — Показа леглото до стената. — Който е дошъл пръв, той избира.
Тя изгледа съквартирантката си критично със зелените си очи.
— Аз съм Мери Малъри Малоун. — Подаде ръка с обнадеждена усмивка.
— Мери Малъри. — Джуни повдигна вежди. — А как ти казват?
— О… просто Мери. — Изненадана, тя промени името си.
— Излизам с приятелки. — Джуни взе пуловера и чантичката си. — Само си дръж твоите неща в твоята половина на стаята, ако обичаш.
Мери се загледа с копнеж след нея. Джуни Бенет беше точно такава, каквато й се искаше да бъде тя самата — висока, руса и хубава, с чип нос, червено червило, огромна самоувереност и гривна от истинско злато на почернялата през лятото китка. Имаше си дори умалително име — Джуни. Мери можеше да се хване на бас, че е била в агитката на момичетата, които са поддържали отбора на гимназията. Освен това беше облечена толкова хубаво — елегантната й червена пола и бялата блуза изглеждаха скъпи и съвсем нови.
Джуни определено беше недружелюбна. Имаше си своя компания и всичко правеха заедно. Не канеха Мери. Джуни се оплакваше на приятелите си, че трябва да дели стаята си с толкова скучно момиче, и я пренебрегваше непрекъснато.
Като погледнеше в огледалото, Мери разбираше защо. На възраст беше седемнайсетгодишна, но опитът й беше кръгла нула. Беше посредствена, свита, скована от несигурността си, освен това беше толкова бедна, че не можеше да си позволи дори чаша кафе. Затова просто завря нос в учебниците си и продължи да учи, без да пропусне лекция и без да я скъсат на нито един изпит. От университета й намериха работа в
