Хари разбираше, че му се иска да го повярва.
— Разбира се. Обикновено така се случва. Жертвата попада в непознато положение. Тъжно е, но е истина.
— Но тя беше добра медицинска сестра, добро момиче. За Бога, та тя беше толкова млада, че едва ли можеше да бъде наречена жена… беше прекалено млада, прекалено… о, тя не го заслужаваше.
— Никой не го заслужава — каза Хари. Той взе писмени показания, грабна чаша кафе и забърза към моргата.
Климатикът бръмчеше силно, когато влезе през металните врати в студената стая с бели плочки. Чудеше се как доктор Блейк си тананика, докато изследваше тялото на Сузи Уокър.
Тя лежеше на металната маса за аутопсии, под силната светлина на лампата. Блейк вече беше почистил тялото и беше завършил предварителния оглед. Докато работеше, той диктуваше бележките си в микрофон, сложен на масата. Всеки нокът беше остърган, за да се провери за частици кожа или влакна, попаднали там при борбата. Бяха взети образци от космите й от всички места. Торбата, в която беше поставено тялото, както и бельото й, бяха запазени, за да ги изпратят в лабораторията и да потърсят следи по тях.
Един фотограф снимаше аутопсията. Блейк продължаваше огледа си.
— Няма задържане на кръв, което показва, че не е убита легнала по гръб, а след това преместена. Вероятно е умряла на колене, в положението, в което е открита — изрече той в микрофона.
Продължи да си тананика, докато отбелязваше на една диаграма точното положение на раните и тяхната дълбочина. Взе проби, за да установи дали е имало сексуално насилие, и заяви, че доказателствата сочат, че не е имало.
Той погледна към Хари, който все още стоеше до вратата.
— Влезте, детективе — покани го той спокойно. — Можем да свършим работата още тази нощ, така и така всички сме на крак.
Хари остана на мястото си. Онова, което се беше случило със Сузи, беше достатъчно ужасно. Не му се искаше да я вижда нарязана от доктор Блейк, въпреки че това беше работата му.
— Сигурно сте разбрали вече коя е — продължи Блейк безстрастно. — Не мога да кажа, че познавах лично сестра Уокър, не е в моя отдел, нали разбирате. Но миналата седмица, когато беше бурята, работихме рамо до рамо. Беше добра медицинска сестра, разумна, мислеше бързо. Много жалко, да, много жалко.
Блейк взе ножа за дисекции, като продължаваше да си тананика беззвучно. Хари с раздразнение си пожела поне да се чува някаква мелодия. Така се чуваше нещо като процеждане на балончета през цедка.
Блейк нагласи ножа над тялото на Сузи и направи дълбок разрез по врата до срамната кост, като заобиколи пъпа, където тъканта беше по-твърда.
— Хмм — промърмори той, като разглеждаше работата си. — Хмм, ясно.
Извади органите, махна стомаха, отвори го с ножица и започна да изпразва кафеникавото му съдържание в голям съд.
— Тук няма почти нищо — каза той на Хари. — Очевидно не е яла много през последната си вечер. Нито пък е пила.
Хари беше присъствал на много аутопсии, но сега гледаше как убиват Сузи отново. Призля му и си тръгна.
— Докторе, изпратете ми резултатите веднага щом можете — извика той и мина през тежките врати. Чувстваше се премръзнал до кости и си каза, че сигурно е от студената стая.
Докато караше бавно към полицейското управление, в мозъка му изскачаха картините и звуците от тази ужасна нощ.
Росети беше зад компютъра, въвеждаше файл с доказателствения материал.
— Какво мислиш, Хари? — попита той мрачно.
Хари се тръсна на един стол. Започна да се върти наляво-надясно, загледан нагоре.
— Мисля, че животът е гадна работа, Росети — изръмжа глухо.
И наистина го мислеше.
Глава 31
През тази нощ Мал не можа да заспи. Премести възглавницата, търсейки удобно положение, отметна одеялото, въртя се и се обръща, докато се уви като мумия в изпомачканите чаршафи. С въздишка се отви и стана от леглото.
Кръстоса ръце на гърдите си и отиде до прозореца. Небето беше ясно и обсипано със звезди. Нощта беше изпълнена с лекото розово сияние от светлините на Манхатън. Замисли се за детектив Хари. Вероятно работеше в полицейското управление, пиейки прекалено много кафе. Беше й казал, че винаги го прави, ако имат смъртен случай през смяната.
Ако имат смъртен случай през смяната. Думите сами се повториха в главата й и тя потръпна, защото отново се сети за майка си.
Спомни си как се беше почувствала в деня, когато получи писмото от университета, върху което беше отпечатано Вашингтонски държавен университет. То лежеше на сивата пластмасова маса с ръбести метални крака, които някак все успяваха да те ударят в пищялите, когато сядаш. Нямаше сила да го отвори, майка й пушеше и гледаше невиждащо пред себе си. Веждите й бяха смръщени, сякаш страдаше, но Малъри знаеше, че болката й идва от мрачните мисли в главата й.
— Това е писмото от университета, мамо.
Погледът на майка й се фокусира.
— О — промълви почти беззвучно.
— Страх ме е да го отворя, мамо — настоя Мери Малъри. — Защо не го направиш вместо мен?
Тя побутна плика с върха на пръстите си. Вътре бяха всичките й надежди. Въпросът беше на живот и смърт. Ако са я приели, щеше да живее… щеше да работи упорито и щеше да има бъдеше. Ако се беше провалила, щеше да работи в кафенето или в супермаркета, докато умре от монотонността и самотата. Дъхът й спря, когато майка й се пресегна и бавно взе плика.
Погледна го, прочете името и адреса и го въртя дълго с тънките си, нервни пръсти. Въздъхна, махна кичур от провисналата си сивкаворуса коса, отпи от студеното кафе и запали цигара от незагасена угарка.
Мери Малъри си мислеше, че ще умре от напрежение.
— Отвори го, мамо — подсети я тя, като едва позна собствения си глас, толкова беше прегракнала от вълнение.
Майка й мушна цигарата в ъгъла на устата си. Присви избелелите си сиви очи срещу дима и пъхна счупен нокът под печата. Мери Малъри стискаше здраво ръцете си, сложени върху масата. Почти не смееше да погледне майка си, която бавно разгъваше писмото.
Майка й прочете няколкото реда, сгъна отново писмото и го остави на масата. Очите й пак станаха безизразни.
— Мамо?
Мери Малъри се въздържаше, само гласът й трепереше леко.
Майка й дръпна от цигарата и размаха тънката си ръка, за да разсее дима.
— Мамо! — извика тя отчаяно. — Какво пише вътре?
Майка й поклати глава, внезапно извадена от унеса си.
— О… О, пише, че са ти дали стипендия… така ми се стори.
Мери Малъри пое дълбоко дъх, взе писмото, отвори го и го прочете. И изпищя. Скочи на крака, целуна писмото и отново изпищя, като подскачаше, полудяла от радост, докато раздрънканият фургон започна да се тресе.
— Приеха ме! — викаше тя. — Приеха ме!
Майка й се взираше през прозореца.
— Виж, Мери Малъри, вали отново — промърмори тя безизразно.
