— О, Мал — промълви той, когато най-накрая отмести устни и зацелува косата, челото и затворените й очи. — Имам нужда от теб.
Тя отвори рязко очи. Отдръпна се от него и го загледа развълнувана.
— Никой никога не ми е казвал, че има нужда от мен.
Той поклати глава тъжно.
— Е, аз го казвам. Последните няколко дни бяха дълги и трудни.
Тя го поведе към дневната, помогна му да съблече якето си и му посочи едно удобно кресло. Попита го дали иска чаша шампанско.
— Имаш ли бърбън?
Той изглеждаше съкрушен и измъчен. Тя кимна. Чудеше се какво ли се е случило след неделя вечерта, когато се разделиха. Отиде до шкафа, взе чаша, сложи лед и наля „Джак Даниълс“.
— Благодаря — каза той тихо.
Тя го погледна със съмнение.
— Четох някъде… сигурно е било в „Козмо“, защото те разбират тези работи… когато мъжът се прибере у дома уморен, най-добрият път към сърцето му е добрата храна. Така че този път май съм улучила. Отивам в кухнята, а ти вдигни краката си и послушай малко спокойна музика.
Тя смени диска на Сантана с Моцарт, намали звука усмихна се през рамо на Хари и изчезна в кухнята.
Хари дори не беше гладен, въпреки че не беше ял. Просто се радваше, че е тук, с нея. Имаше нужда от нея. В повече отношения, отколкото си мислеше.
Той отпиваше от бърбъна и се наслаждаваше на сладникавия му вкус. От кухнята идваше аромат на нещо хубаво. Тихата музика се промъкваше в главата му, успокояваше го… точно както тя беше очаквала. Заля го приятно чувство и той щеше да заспи, ако тя не беше толкова близо до него и не изпълваше мисълта му.
Тя се върна тихо в стаята. Той изрече уморено:
— Съжалявам, Мал. Май не биваше да идвам тази вечер, но толкова исках да те видя…
Тя седна в краката му и облегна глава на коленете му, щастлива, че той е при нея.
— Чувствай се поканен по всяко време.
Той се отърси с усилие от мислите за случилото се през последните няколко дни и се върна към настоящето.
— Онова, от което имам нужда — поде той с усмивка, — е една добра вечеря. Нямам търпение да изпробвам уменията ти.
— Последвайте ме, ако обичате, господине — обяви тя и взе ръката му.
Кръглата маса в кухнята беше приготвена за двама със сини ленени покривчици и чинии в слънчево жълто и синьо. Имаше хляб с орехи, парче сладко масло, макарони с доматен сос и миниатюрни зеленчуци. Свещите бяха запалени, а в кофичката с лед се изстудяваше бутилка бяло вино.
Хари се вгледа в масата, а после и в Мал.
— Ти ли приготви всичко това? — учуди се той.
Тя кимна.
— По-добре първо опитай, преди да сипеш комплименти. Той наля вино в чашите и й помогна да седне.
— Госпожо.
Целуна я, когато тя седна и устните й се задържаха върху неговите.
— Така, както започваме, никога няма да стигнем до яденето — прошепна тя задъхано.
— О, ще стигнем. Чудесно е, Мал. Точно както трябва. Никога не бих се замислил, че точно това ми се яде.
Тя му сипа салата, предложи му хляб и масло и съсредоточено се вгледа в него, докато той опитваше макароните.
— Хубаво — кимна той. — Всъщност повече от хубаво е. Страхотно е. Най-доброто нещо, което съм ял от много дни.
— Е, предполагам, че почти всичко е по-добро от нещата „При Руби“ — каза тя, но той усети, че й е станало приятно.
Той ровеше из чинията си и тя го погледна притеснено. Не се хранеше. Чудеше се какво ли не е наред. Какво имаше предвид, като й каза, че има нужда от нея? Мислеше си, че я харесва, че я желае. Дори се появи една мъничка мисъл, че може би е искал да каже, че я обича.
— Няма смисъл, Мал — смръщи се той и се облегна назад. — Имам и друга причина да дойда тук, освен тази, че исках да те видя.
Сърцето й натежа като камък. Тя се зачуди дали той през цялото време се е преструвал, че държи на нея, а сега щеше да й каже истината. И предчувстваше каква ще бъде тази истина.
Тя се изправи и почисти масата, без да го поглежда. Усещаше как погледът му изгаря гърба й, когато тръгна към дневната. Отпусна се в едно кресло и подви крака под себе си.
Той я последва и седна срещу нея, на същото място, където беше ял веселия сандвич, приличащ на картина от Матис.
Това не беше толкова отдавна, помисли си тя. Познаваха се само от няколко седмици. И очевидно не се познаваха толкова добре, колкото си мислеше. Защо иначе той успя да я измами така?
— Мал — рече тихо той, прочел мислите й, — не е така, както си мислиш.
Тя се загледа някъде над главата му.
— Така ли? — попита тя хладно.
— Онова, което се случи между нас и което изпитваме един към друг, си е все същото, Мал. Нищо не се е променило.
Тя повдигна рамене.
— Може би си прав и просто се връщаме там, където започнахме.
— Тук съм, защото исках да те
Знаеше си го. Стана и се заразхожда из стаята.
— Люби се с мен, защото искаше да ме използваш — избухна тя гневно. — Нали така, детектив Хари? Е, предполагам, че това не се случва за пръв път с жена. А и себе си обвинявам също. За любов се искат двама, нали?
Хари поклати глава.
— Не е така, заклевам ти се…
— Искаш да кажеш, че ти е било приятно? Е, признавам си, и на мен също. Защо не оставим всичко дотук, Хари? Върви си по своя път, аз ще вървя по моя. — Тя го изгледа сърдито. — Аз не се нуждая от теб.
Той скочи на крака и стисна ръката й.
— Дявол да го вземе, аз се нуждая от теб. Какво ти става? Скачаш, преди дори да си чула какво имам да ти кажа. Защо винаги предполагаш най-лошото?
Тя се дръпна и той пусна рязко ръката й.
— Предполагам, че последният въпрос е безсмислен, тъй като вече знам отговора. Заключила си се в несигурността си и не можеш да пораснеш.
— Какво искаш да кажеш?
Сините й очи хвърляха искри срещу него.
— Кажи ми, Мал, какво значение има, че портретът по описание ни е събрал? Той ме срещна с теб и аз съм благодарен за това.
— Така ли? — Тя отметна глава и се разсмя. — Сега вече знам защо.
Хари стисна зъби. Пое си дълбоко дъх и изрече студено:
— Добре, всичко между нас приключи. Но щом и без това съм тук, мога да ти кажа другата причина, поради която се нуждая от теб.
Тя го изгледа подозрително и той се сопна нетърпеливо:
— О, за Бога, Мал, защо не седнеш? Изглеждаш като неподстригана афганска хрътка, която се кани да
