ме захапе.
— Ооох!
Тя се тръсна на дивана и заудря бурно възглавницата с юмруци.
— Мълчи и слушай поне веднъж — тросна се той. — Имам и друг живот, освен живота, изпълнен с лукс и доволство, които водя с теб.
— Животът, който водиш с мен? Ха! Няколко празненства, два почивни дни… това ли наричаш живот?
Той внезапно се усмихна.
— Трябва да признаеш, че беше изпълнен с лукс.
Тя взе една розова възглавница и я притисна до лицето си.
— Ужасен си, Хари Джордан — процеди тя във възглавницата. — Защо просто не си вървиш?
— О, не, няма да се отървеш от мен толкова лесно. Ще изслушаш онова, което имам да ти кажа. И когато свърша, си помисли внимателно, преди да ми отговориш. Запитай се дали ще можеш да живееш с последствията от това. Защото аз не мога.
Тя махна възглавницата от лицето си.
— Какво толкова важно можеш да имаш за казване?
— Случайно да си гледала новините днес?
Тя го изгледа неразбиращо.
— Предполагам, че не си. Тогава най-добре да започна от началото. Добре. Когато се разделихме в неделя, отидох на работа.
Тя уточни предпазливо:
— Помня, нощна смяна.
— Но се оказа погребална смяна. За човек, когото познавах.
— Човек, когото си познавал? Искаш да кажеш, че някой е умрял?
— Беше убита млада жена. Беше медицинска сестра в спешното отделение на болницата. Не я познавах добре, просто бях свикнал да я виждам, когато отивах там по работа. Поздравявахме се, разменяхме по някоя дума. Беше хубаво момиче с великолепна червена коса. Росети непрекъснато се опитваше да я сваля. А тя всеки път му отказваше. В неделя вечерта ни повикаха в дома, в който живееше. Някой я бе накълцал… беше прерязал гърлото й, нарязал бе лицето й. Беше коленичила сред локва от собствената си кръв. До тялото й стоеше малката й черна котка.
Мал отново притисна възглавницата до лицето си. Прекалено ясно си представяше цялата сцена.
— Недей — прекъсна го ужасено тя. — Моля те, недей. Не искам да слушам.
— Беше мъртва от трийсет и шест часа — продължи Хари без угризение. — Умряла е, докато ти и аз сме танцували на празненството на майка ми.
— Не!
Тя притисна длани до ушите си. Той застана до нея и махна ръцете й.
— Същият мъж я е убил, Мал. Мъжът от портрета.
Тя се отпусна назад върху възглавниците. Уплашените й очи се взираха в неговите и той усети прилив на нежност. Прииска му се да я прегърне и да забрави всичко. Но този път не можеше да го направи.
— Вече е убил четири млади жени, Мал. Отнел е четири живота. Четири семейства са опустошени от загубите. Всички те са нечии дъщери. Нечии приятелки. Нечии любими може би. Били са скъпи за онези, които са ги обичали. И са означавали само миг извратено удоволствие за злодея, който ги е убил.
Тя наведе глава и загледана в краката си, не продума. Миглите й се завиваха в крайчетата толкова сладко. Абсурдно беше да се вълнува от такава дреболия, помисли си той.
Мал си мислеше за Самър Янг и хубавата Сузи.
— Какво искаш от мен? — прошепна тя.
— Искам да ми кажеш какво знаеш за мъжа от портрета.
Тя вдигна рязко глава.
— Вече ти казах. Не го познавам. Това е истината, кълна се!
— Тогава какво толкова те тревожи в него?
Тя извърна глава.
— Не мога да ти кажа.
Хари изстена. Повдигна очи разочаровано. Сграбчи я за раменете, изправи я на крака и приближи лице до нейното.
— По дяволите, защо да не можеш да ми кажеш, Малоун? — изрева той. — Как може нещо да бъде по- важно от онова, което се е случило със Сузи Уокър? Ти си жива, за Бога!
Тя го гледаше втренчено, замаяна от ужас. Хари я пусна и се отдръпна от нея.
— Всичко е наред, Мал, всичко е наред. Съжалявам. Не биваше да те питам. Имаш право да пазиш тайните си. Забрави.
Той се обърна и взе якето си от стола, където го беше захвърлил, когато пристигна. Сякаш бяха изминали векове оттогава.
— Извинявай — повтори той искрено. — За това, че излях разочарованието си и собствените си неуспехи върху теб. Аз разочаровах тези жени. Трябваше да съм заловил убиеца още преди да се беше докопал до Самър Янг. Преди да беше убил Сузи.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че имаш нужда от мен?
Знаеше, че гласът й трепери, и затова преглътна, опитвайки се да се успокои.
— Не съм си мислил за влиятелното ти предаване — възрази той, като я гледаше в очите. — Исках да кажа, че се нуждая от теб, както мъж се нуждае от жена понякога. За утеха. Като приятелка и любима. И тази беше другата причина, за да дойда тук, Мал.
В гърлото й беше заседнала буца. Дългата и копринена пола прошумоля, когато се приближи до него.
— Очите му ме шокираха… някога познавах човек, с очи като тези.
Тя помнеше най-вече очите му, въпреки че бяха скрити зад дебели очила. Лещите ги увеличаваха. Бяха тъмни, хипнотизиращи, проникващи направо в душата й.
— Същият мъж ли е?
Тя поклати глава.
— Мъжът, когото познавах, носеше очила… Той… той ме изплаши. Това беше всичко.
— Изплашил те е толкова, че не можеш да покажеш портрета в предаването си. Убиецът със същите очи.
— Беше глупаво, знам, но това е истината.
Виждаше се, че е разстроена.
— Не искаш ли да ми разкажеш?
— Наистина няма нищо за казване. — Тя се пресегна и докосна леко лицето му. — Съжалявам, Хари. За Сузи. Съжалявам и за онова, което казах. — Тя си пое дълбоко дъх. Беше взела решение. — Длъжна съм да покажа портрета в предаването. Сега разбираш.
Той все още не разбираше какво в мъжа я тревожи толкова, но предположи, че тя никога няма да му каже. Тайната и беше прекалено лична, за да я сподели с някого.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Да. Ще започнем да работим по това утре. Ще правим записа в четвъртък. Не ни остава много време.
— Всичко, което искам, са пет минути.
Тя поклати глава.
— Ще отложа предаването, определено за тази седмица. Ще направя цяло предаване по случая.
— О, Мал…
Той поклати глава тъжно.
— Знам, знам. Защо не казах всичко това още в началото и не спестих цялата агония? — Тя го изгледа трогателно. — Така и не се научих, нали, Хари?
— Ще се научиш — промълви той и я привлече в прегръдките си, като я притискаше така, сякаш никога повече няма да я пусне.
