Сега или никога

Глава 37

Мал отиде в кабинета си и прослуша обажданията. Бяха предимно от колеги и приятели, които я поздравяваха за страхотното предаване. След две от позвъняванията бяха затворили, без да се обадят, което я учуди, но тя реши, че е твърде рано сутринта, и вероятно са се притеснили да не я събудят.

Сложи в една чанта няколко неща, заедно с две книги, които смяташе да чете, както и бележките за следващите две предавания. После облече джинси, бяла ленена риза и удобно вълнено сако, обу идеално лъснати обувки. Сложи перлени обици на ушите си и мъжки часовник „Ролекс“ на китката си.

Взе чантата и тъкмо се оглеждаше за последно, когато телефонът иззвъня отново. Помисли си, че Хари звъни от летището, и веднага вдигна телефона.

Седна на леглото, като притискаше слушалката до ухото си.

— Ало — откликна с усмивка.

Зачака той да каже „Вече ми липсваш“, но не се чу никакъв звук.

— Ало — извика тя отново, този път по-силно.

Нищо. Отдръпна объркано слушалката от ухото си. Все някой трябваше да има от другата страна… защо не отговаряха? Или пък ставаше някаква грешка по линията. Затвори телефона и слезе с асансьора. Долу я чакаше колата, която трябваше да я отведе до студиото. Портиерът я спря.

— Искам да ви кажа, госпожице Малоун, никога не съм бил толкова развълнуван от нещо по телевизията. — В очите му се появиха сълзи. — Горките семейства, направо не е честно. Надявам се, че онова, което направихте снощи, ще помогне да го хванат. Имам две дъщери, а вече и внучки, така че ми е ясно какво им е на онези родители. Наистина им съчувствам, госпожице Малоун.

Тя стисна ръката му:

— Просто направих онова, което можах, за да му обърнат всички внимание, Владимир. Сега трябва да се надяваме да се случи най-доброто.

През целия ден се срещаше с хора, които й показваха все същото отношение — шофьора й, жената в химическото чистене, момичето в магазина за домашни любимци, където тя спря, за да купи играчка за Скуийз, момчето от сергията за плодове и зеленчуци, откъдето купи продукти за събота и неделя.

Когато най-после стигна до офиса си, там цареше хаос.

— Тук е оживено като в кошер — посрещна я вместо с поздрав Бет Харди. — Добре ли си? — попита тя притеснено. — Изглеждаше адски зле, когато си тръгна снощи. Сякаш го преживя отново, заедно с тях. Беше толкова истинско, сякаш говореше за собствената си дъщеря. Поне така изглеждаше.

— Добре съм, Бет. За семействата беше по-зле отколкото за мен. Те трябва да се събудят днес отново и да си припомнят, че вече нямат дъщеря.

— Получиха се милиони обаждания… просто не успяхме да запишем всичко. Списъкът е на бюрото ти.

Бет отново вдигна телефона.

Мал влезе в кабинета си, остави чантата на един стол и разгледа дългия списък с обажданията, благодарна, че не й се налага да отговаря сама на всички. В списъка имаше доста известни имена — знаменитости, филмови звезди, важни хора. Всички те имаха деца и изпитваха мъката и напрежението от необходимостта да се направи нещо.

Тя отиде до прозореца и се вгледа в натовареното движение, в забързаните пешеходци. Беше очаквала, че ще й се наложи да остави съобщение, затова се усмихна изненадано, когато след второто иззвъняване й отговориха.

— Отпускаш се, детективе.

Той седна на стола и сложи крака на бюрото си. Усмихна се:

— Ти ли си отново, Малоун?

— Да не би да очакваш някой друг?

— Само още стотина други… благодарение на теб. Тук се превърнахме в една голяма телефонна централа. Откриха допълнителни линии и куп хора се занимават с тях, но пак са претоварени.

— Дошло ли е някое обаждане, което има вероятност да е негово?

— Доколкото знаем, не. Но все още има време. — Надяваше се, че е прав. Залагаше на това.

— Да не ми се обаждаш да ми кажеш, че си се отказала да идваш, Малоун — попита той, но по гласа му тя усети, че се усмихва.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно, Хари Джордан. Идвам със самолета в два.

— Няма да мога да те посрещна. Съжалявам, Мал, но шефът и кметът са свикали пресконференция. Ще трябва да съм там точно когато полетът ти пристига. — Той въздъхна. — Предупредих те, че само през почивните дни ще бъда аз.

— Няма нищо. Ще хвана такси.

— Ще поръчам лимузина… за моя сметка.

Тя се разсмя.

— Отново ще си играем на звездички, а?

— Не, просто трябва да се грижим за безопасността ти. Не искам да те вози някой, когото не познавам лично.

Тя се стресна.

— Какво искаш да кажеш?

Хари не искаше да я плаши, но тя трябваше да осъзнае в какво се е забъркала. Ставаше дума за брутален убиец, който можеше да я вземе на прицел за отмъщение.

— На негова територия си, Мал. Това е неговият град. Трябва да се грижиш за себе си… Само това искам да кажа. Или поне ме остави да се погрижа за теб.

Тя каза потресена:

— Мисля, че предпочитам второто.

Той се усмихна.

— Хей, това ли е онази Малоун, която познавам? Костеливият орех, ротвайлерът, който не изпуска жертвата си? Независимата жена, която винаги иска да има последната дума?

— Аз да имам последната дума! Ами ти?

— Мислех, че си ти.

— Е, аз пък мислех, че си ти.

Той въздъхна пресилено:

— Ето пак, опитваш се да имаш последната дума.

Тя се разсмя.

— До скоро.

— До скоро. И Мал… Внимавай.

Нейното лице, заедно с лицата на жертвите, беше на първите страници на вестниците.

Тя наведе глава, за да избегне камерите на репортерите дошли да посрещнат някакъв политик. Не можеха да повярват на късмета си, че са попаднали на жената, която е най-известна в момента.

— Какво правиш в Бостън, Мал? — завикаха те. — Има ли някакви нови разкрития? Да не си тук, за да помагаш да го заловят?

— На частно посещение съм — отговори тя, забързана покрай тях.

Но се радваше, че Хари най-после има вниманието на публиката, от което толкова се нуждаеше.

Колата я чакаше. Бавно се понесе с натовареното движение в петъчния следобед и най-накрая я остави пред красивата къща на площад „Луисбърг“.

Тя постоя навън, като се любуваше на стръмните улици, на градинката в средата на площада и на съвършенството на архитектурата от деветнайсети век. След това се изкачи по стъпалата и влезе в дома на Хари.

Скуийз лежеше на средата в просторното преддверие. Той толкова се зарадва да я види, че Мал би се заклела, че очите му светнаха. Хукна към нея с размахана опашка, като виеше тихо за поздрав.

Тя се наведе да го прегърне и разроши гъстата му сребриста козина.