— Като аптекарски шишета, нали? — каза Мифи и поклати развеселено глава.
Мал се загледа в портретите по стената. А Мифи се загледа с интерес в нея. Смяташе, че Мал е чудесна, а след като гледа предаването й, беше сигурна, че Джак Джордан е прав. Хари щеше да е луд, ако я остави да му се изплъзне. Мал беше вложила сърцето си в своята работа. Сигурно не й е било лесно да направи подобно предаване, да се рови в ужасните подробности на убийствата и в същото време да запази непокътнато достойнството на жертвите и на техните семейства. Но Хари беше я предупредил да не говори за това и тя щеше да се опита да не го направи.
— Това са все портрети на жени от семейство Пийскът — обясни тя на Мал. — Тази къща е на Пийскът, не на Джордан, като дома на Хари на площад „Луисбърг“. Моята прапрабаба всъщност е била родена в спалнята, която аз използвам сега. Все пак всички след нея са проявили добрия разум да намерят по- хигиенична обстановка, в която да раждат. Портретът на Тисо, вляво, е на прабаба Хана Летиша Пийскът, рисуван по време на медения й месец в Париж. Направили са голямо презокеанско пътешествие тя и прадядо ми Пийскът. Била е толкова хубава, не мислиш ли? Доживя до сто и две години. Гените на Пийскът си ги бива — добави тя одобрително. — А тази тук е баба ми Фелиша Алис Пийскът. Горката жена, потънала е с „Титаник“. Пътувала е сама, малко тайнствено. Никога не се говореше за това, но се носеше слух, че е избягала с приятел на семейството, който също бил на борда, също пътуващ тайнствено сам. Толкова романтично, не мислиш ли? А този портрет на Джон Уорд е на собствената ми скъпа майка. Видът й е царствен, но, разбира се, и много привлекателен, а не надут. Притежавала е огромно очарование. Казваха, че Мариета Пийскът е била най-очарователната жена, която човек би си пожелал да срещне. — Мифи въздъхна със съжаление. — Почина много млада, когато бях момиче. Произшествие при лов. Настоявала да язди на лов с фоксери. Просто не искала да признае, че не я бива в ездата. Баща ми казваше, че гордостта й била преди всичко. Но всички я обичахме тогава, а аз я обичам и сега.
Мифи си пое дъх, отпи от чая си и се усмихна на Мал. — Е, това е кратката история на Пийскът, поне за последните поколения. След тях идвам аз, разбира се.
Мал беше възхитена.
— Колко е прекрасно да знаеш всичко за семейството си. Аз никога не съм виждала родителите на моите родители даже не съм знаела дали ги има. Едва познавах баща си. А колкото до майка ми… и нейното семейство беше нещо загадъчно. Никога не ми говореше за тях. Страхувам се, че семейство Малоун няма такова наследство като Пийскът и Джордан — добави тя със съжаление.
— Сега наследството не означава много.
Мифи й предложи чинията с изящни плодови питки. Бяха толкова красиви, че изглеждаха като миниатюрни произведения на изкуството.
— Онова, което означава нещо, е това, което притежаваш. Предприемчивост, талант, упорство в работата и смелост.
Тя се поколеба… знаеше, че не бива, но просто не можеше да устои.
— Бях възхитена от онова, което направи в предаването си — поде тихо. — Хари ще ми се ядоса, че ти говоря за това. Не иска да те тревожа. Каза, че и така си преживяла достатъчно. Виждам, че е бил прав. — Тя се наведе и потупа ръката на Мал. — Но онова, което направи за горките семейства, беше наистина възхитително. Младите жени никога няма да се превърнат в потънали в забрава жертви. А когато го заловят, никой няма да позволи този садист да стане медийна звезда. Ще го заловят, мила ми Малъри. Благодарение на теб.
Мал отбеляза скромно:
— Аз само помагам да се стигне до края. Ще го заловят онези хора, които работят тихо и упорито, хората, за които ми е говорил Хари. Всички онези търпеливи полицаи, които ще проучат всеки градинар в Бостън, всеки любител дори, дали използват същия тор за рози. Експертите, които изследват и най-малкия детайл. И детективите, като Хари и Карло Росети, които не се замислят дори, отдавайки всяка минута от времето си, за да предотвратят следващото убийство. Те са хората, които вършат работата. Аз просто имах необходимото положение, за да представя всичко това на публиката.
Мифи я изгледа с възхищение, но не продължи разговора, защото вече беше казала достатъчно, а пък Хари не би искал тя да го прави.
— Още чай, мила? — попита. — Сега ми кажи какво сте запланували с Хари за почивните дни. Винаги можете да отскочите до фермата на Джордан. Там няма да има никой. О, забравих да спомена, че утре заминавам за Прага с приятелката ми Джулия Харъд. Само за няколко дни. Очаква ни един очарователен град или поне така ми казаха. — Тя се разсмя весело. — Нямам търпение да го видя. Отново ме обхвана нетърпението. Никога не мога да устоя. Но ако искате, идете във фермата, мила. Видях колко много ти хареса. И докато сте там, може да оплевите розите ми. Би ли ми обяснила тази тяхна способност да се появяват толкова бързо? — Тя си пое дъх. — Ако си приключила с чая си, ще те разведа наоколо. Ще ти разкажа още някои неща от историята на Пийскът. В края на краищата, щом ще… — Тя се спря точно навреме. — О, скъпа — додаде тя през смях. — Хари никога няма да ми прости, че се развързвам с приказките, както грубо би се изразил той.
Когато Мал си тръгна час по-късно, главата й гъмжеше от подвизите на Пийскът на бойното поле и на китоловните кораби, както и в казината на Монте Карло и парижките бърлоги, където една черна овца на семейството била прекарала няколко години, опитвайки се да стане художник.
— Без капчица талант — беше й казала Мифи, — но с огромен чар.
Бил се оженил за своя модел, момиче от Корсика, което според Мифи добавило така необходимия латински пламък в новоанглийската им кръв.
Мал все още се усмихваше, когато влезе в дома на Хари. Затвори вратата зад себе си, замислена колко приятни са тези стари къщи, пълни с история. Сякаш все още пазеха индивидуалността и щастието на хората, живели там през последните два века.
Тя нахрани Скуийз, прегледа компактдисковете на Хари и пусна добрия албум на Шаде, първия албум. Сложи подпалки в камината и драсна клечка кибрит. Когато те се разгоряха, тя нареди няколко цепеници. Огънят изпълни стаята със сияние.
Тогава телефонът иззвъня.
Тя вдигна слушалката и почти изпя името му.
— Здравей, Хари.
Усмихваше се и чакаше той да й отвърне, но отговор не идваше.
— Ало — изрече тя по-внимателно.
Отново никакъв отговор. Но беше сигурна, че има някой от другата страна.
По гърба й полазиха тръпки и тя затвори телефона. Погледна притеснена през рамо, внезапно осъзнала, че е сама. Скуийз стоеше на прага и я гледаше. Изглеждаше голям силен, приличаше на вълк. Подейства й толкова успокоително, че и се прииска да го прегърне. Вероятно беше просто грешка. Беше напрегната, нищо повече.
Но когато телефонът иззвъня отново след няколко минути, тя изрече с глух глас:
— Кой е?
— Аз съм, разбира се. Кого очакваш? — попита Хари.
— Ох, това си ти — въздъхна тя с облекчение. — Обажда ли се преди няколко минути?
— Не. Защо?
— Е, някой позвъни, но когато се обадих, нямаше никой. Искам да кажа… сигурна съм, че имаше някой, но не каза нищо. Това се случи и по-рано. Тази сутрин, у дома.
— Сигурно е някакво съвпадение — допусна той, но се намръщи. — Телефонът ми го няма в указателя.
— Моя също.
— Е, това е. Няма начин някой да открие моя телефон, нито пък твоя, да не говорим и двата. Сметни го за грешка, Мал.
— Добре — съгласи се тя несмело.
Той усети, че е притеснена, и добави бързо:
— Виж, на път съм към къщи. Ще бъда при теб след половин час. Не се тревожи за нищо, разбра ли?
— Добре.
