Никога по-рано не беше държала пушка в ръцете си, а тази беше направо красавица, с изящно гравиран сребърен приклад. На нея пишеше „Харълд Джордан 1903“. Надяваше се, че все още е в ред.
После се сети, че ще й трябват амуниции. С разтреперани ръце прерови шкафа за барут, куршуми или там, каквото трябваше да й сложи, дори това не знаеше. Но се оказа, че няма нищо подобно.
— О, Боже — прошепна тя.
Каква полза от пушка без амуниции? Тя се вторачи безпомощно в оръжието. Поне изглеждаше страшно.
Върна се тичешком в кухнята, като изгасеше навсякъде лампите. Представяше си как през прозореца я следят чифт очи.
В кухнята смелостта й внезапно я изостави. Угаси и тази лампа, после краката й се подкосиха и тя се отпусна в едно кресло, което гледаше към коридора. Скуийз легна до нея и тя се утеши, че той ще я защити.
Нямаше представа къде е Хари. Можеше единствено да чака и да се надява.
Мъжът стоеше в сянката на върбата край потока. Объркано наблюдаваше как една сянка преминава по верандата и наднича през прозорците. Виждаше се, че е висок, слаб мъж в джинси и маратонки, а на две крачки зад него стоеше още един мъж.
Слухът на мъжа беше остър като на куче и той чу звука от пристигащата кола дълго преди тях. Потъна в сенките, като тичаше тихо през тревата, докато стигна до алеята пред къщата. В далечината се виждаха фаровете на колата, която подскачаше по дупките, и той предположи, че Хари Джордан се връща.
Хукна, колкото се може по-бързо, като се опитваше да изпревари колата. Когато тя приближи, той се скри зад дърветата и легна по лице на тревата. Зад себе си чу как „Волвото“ пали, моторът изрева и колата се насочва с незапалени фарове точно срещу идващия „Ягуар“. Той сдържа дъха си, заслушан да чуе сблъсъка.
Хари не видя насрещната кола, но я чу. Той завъртя рязко кормилото надясно. „Ягуарът“ реагира идеално, но не можа да се справи с канавката и дървото. Последва свистене на гуми, смачкване на метал и трошене на стъкло.
— Кучи син! — изкрещя той, като избърса кръвта от очите си и погледна през рамо към отдалечаващата се кола. Беше „Волвото“ от тази сутрин.
— О, Боже — промърмори стреснато. — О, Боже, Малъри…
Разкопча колана на седалката, но не успя да отвори вратата. Натисна я, блъска я, но тя не помръдна. Опита от другата страна — същото нещо. Той вдигна поглед и видя звезди — истинските и онези, които се въртяха в главата му след удара в кормилото. После се сети, че кара с отворен прозорец.
Колата беше застанала под ъгъл четирийсет и пет градуса, с двете колела в канавката. Той се повдигна, промъкна се и тупна на земята. После хукна да бяга.
Мъжът се надигна от тревата. Видя, че Хари тича към фермата, и се изсмя горчиво. Който и да караше „Волвото“, беше спасил живота на Мери Малъри, а вместо това едва не уби детектива.
Мъжът се затича към мястото, където беше скрил своето „Волво“ пикап, зад дърветата на страничния път, на няколкостотин метра по-нататък.
Влезе в колата, оправи косата си, облече хубавото си вълнено сако и завърза коприненото си шалче. После, с угасени фарове, подкара по алеята към пътя, който водеше към магистралата. Но нямаше да се качи на магистралата. Вместо нея щеше да използва второстепенния път през малките градове и села.
Той запали фаровете. Маршрутът беше по-бавен, но ако полицията търсеше колата, предизвикала катастрофата, никой не би се заинтересувал от добре облечения мъж, който караше пикапа. В края на краищата, всички пътуват с пикали из провинцията.
Когато чу стъпките по алеята, Мал замръзна.
— О, не — изохка тя, вкочанена от ужас, — о, не… Някой се опитваше да отвори входната врата. Скуийз скочи на крака и се затича към преддверието, като лаеше бясно.
Мал притисна пушката до гърдите си. По гърба й се стичаше студена пот, а от гърлото й не излизаше и звук. И да искаше не можеше да извика.
Стъпките стигнаха до кухненската врата.
Като се поклащаше неуверено на краката си, тя насочи пушката към вратата. Скуийз се затича натам точно когато някой натисна бравата.
Мал стисна очи и започна да брои до десет. Сега или никога… а тя нямаше амуниции…
Хари блъсна вратата с рамо, после още веднъж. Тя подаде навътре. Кухнята тънеше в мрак. Той натисна ключа за осветлението и зяпна Мал, която стискаше пушката, с пръст на спусъка. Очите й бяха здраво стиснати и тя каза през зъби:
— Махай се или ще те убия.
Хари започна да се смее.
— Не стреляй… моля те, Малоун, не стреляй! — нареждаше той с отмалели от облекчение колене. — О, Боже, само да можеше да се видиш.
Той просто не можеше да спре смеха си. Мал отвори очи и го изгледа гневно.
— О, страхотно, Хари — изрече тя с леден глас. — Идваш точно навреме за вечерята.
Глава 40
Кръвта капеше в очите му от дългата драскотина на челото му.
— О, Боже мой, той те е прострелял — изохка тя.
Хари докосна главата си, като не преставаше да се усмихва от облекчение.
— Не, не е. Но за миг си помислих, че ти ще го направиш. Той взе пушката от безчувствените й ръце, отвори я и провери пълнителя.
— Празна е — констатира удивен. Тя кимна. Чувстваше се като идиот.
— Не успях да намеря куршуми.
— Сачми, не куршуми — поправи я той.
Тя го изгледа сърдито и заудря с юмруци по гърдите му. Той стисна ръцете й, сложи ги около врата си и я притисна до себе си толкова силно, че тя едва дишаше.
Зарови лице в косата й, зацелува всяко местенце по нея.
— Мислех, че съм те загубил — прошепна той с прегракнал от вълнение глас. — Мислех, че съм те поставил в опасност. Оставих те сама, а онзи маниак те е открил…
— Кълна се, че беше някъде навън — отвърна тя, като се притискаше до него.
— Някой наистина имаше навън — кимна той мрачно. — Срещнах го, когато заминаваше оттук.
Тя се отдръпна и го погледна.
— Видял си го?
Значи убиецът наистина е бил някъде навън. По гърба й пробяга тръпка на ужас.
Той поклати глава. Кръвта от раната се стичаше по лицето му. Избърса я нетърпеливо и тръгна към телефона.
— Не знам кой беше, но разпознах колата. Преследваше ни от Бостън тази сутрин. И направо ме отнесе, караше по алеята със загасени фарове.
Той набра телефона на местната полиция и им каза какво се е случило, после се обади на Росети. Незабавно започнаха да издирват колата, която нямаше начин да не е повредена от сблъсъка с „Ягуара“.
Мал се отпусна на същото кресло, на което беше седяла допреди няколко минути в очакване да настъпи краят й. Краката й трепереха, сърцето й препускаше. Внезапно тя осъзна, че всъщност Хари е наранен, а тя си е съвсем наред, като се изключат разстроените нерви.
— Едва не те е убил — промълви тя замаяно.
Хари остави телефона, обърна се към нея и се усмихна.
— Остави мен… той уби „Ягуара“ ми. В момента е просто куп железария в канавката.
Мал огледа внимателно раната му, после взе кърпа и вода, за да я почисти.
