Той отпи от виното си с удоволствие. Тази вечер вкусът му беше особено добър. После отиде до телефона в преддверието на бистрото и набра номера й. Усмихна се, когато тя вдигна веднага слушалката. Можеше да разпознае страха в женския глас… в края на краищата толкова пъти го беше чувал.
Остави слушалката и се върна на масата си, поговори няколко минути със сервитьора, после бавно продължи с вечерята си. След това си поръча ябълков пай с ванилов сладолед и с наслада изяде всяка хапка. Накрая плати сметката и спокойно пое през града към жилището си в Кеймбридж.
Беше му много удобно да има два адреса. Често използваше това жилище, когато трябваше да става рано за работа. Освен това никога не се знаеше дали няма да му потрябва и по други причини.
Хари седеше в кабинета си и прослушваше отново и отново записа с последните думи на Сузи Уокър. И всеки път си задаваше въпроса защо тя казва:
Отново пусна записа, като внимателно се вслушваше в обръщението. Ударението беше толкова слабо, почти неуловимо, а и гласът й беше толкова задавен, че не можеше да бъде сигурен. Може и да си въобразяваше, както бяха предположили отначало. Но Хари не беше сигурен. Имаше някаква вероятност Сузи да е познавала убиеца си.
Замисли се над думите на сестра й Тери — че приятелят й го е направил. Бяха разпитали младежа. Той почти приличаше на описанието — нисък, набит и тъмен. Но беше прекалено млад за посивели коси, а освен това имаше и непоклатимо алиби. Бил е дежурен в болницата и двама негови колеги можеха да свидетелстват къде е бил през цялата нощ. Така че лекарят стажант беше изцяло извън подозрение.
А и доказателствата бяха твърде много и не можеше да е само съвпадение — Хари беше сигурен, че е бил серийният убиец. Но ако Сузи е познавала убиеца, това значително стесняваше кръга — семейството й, приятелите, колегите. Можеше да бъде някой от бензиностанцията, където зареждаше обикновено, някой от кафенето, от закусвалнята, където се хранеше, от някой бар или пък магазин.
Въздъхна, когато се замисли колко работа ще иска това. После говори с Росети, обади се на шефа си вкъщи и получи разрешение да използва допълнителна помощ при проверката на всички приятели, познати или случайно срещнати хора в живота на Сузи Уокър.
Той отново погледна портрета по описание. Взе два листа хартия и закри горната и долната част от лицето, като остави само очите. Художникът беше свършил добра работа и беше уловил злобния втренчен поглед. Можеше да си представи ужаса на горките млади жени, които са се сблъсквали с него.
Погледна часовника си и се почуди дали не трябва да се обади отново на Мал, но часът беше единайсет и трийсет и тя вероятно вече спеше. Вместо това той отвори файла й на компютъра.
Препрочете резюмето с простичкото описание на раждане, дом, училище, месторабота. Наум запълваше празнините с трагичните събития, за които вече знаеше. После се вгледа объркано в екрана.
Мал му беше казала, че е завършила Вашингтонския държавен университет в Сиатъл и точно това се казваше в резюмето. Но датите не съвпадаха. Реши на следващия ден да провери в университета защо на Мал са й трябвали пет години, за да завърши, вместо изискваните четири. Замисли се къде ли може да се е изгубила през тази пропусната година.
Мал не спеше. Тя крачеше из стаята, опитвайки се да разбере какво става. Каза си, че това е глупаво. Някой очевидно си играеше с нея.
Но въпреки това не успяваше да заспи.
На следващата сутрин в Ню Йорк беше горещо и влажно. Мал се чувстваше прекалено уморена, за да тренира в залата, затова се облече и тръгна пеша за офиса. Докато чакаше нетърпеливо светофарът да светне зелено, тя потропваше от крак на крак и прокарваше ръка през косата си. Чувстваше се лепкава и вече съжаляваше, че е решила да върви пеша. Внезапно се почувства наблюдавана. Косата й настръхна. Тя се извърна гневно. Половин дузина хора с безучастен вид стояха зад нея. Очите им бяха приковани в светофара и чакаха той да светне зелено, като им се искаше колите да не пренебрегват светлината, за да могат да преминат на отсрещната страна.
Глупачка, сгълча се тя гневно. Това не беше фермата на Джордан, тя не беше сама и никой не я следеше. Въпреки това тя на няколко пъти погледна притеснено през рамо, докато вървеше забързано по „Медисън“. Почувства облекчение, когато най-после премина през вратата и се добра до безопасността на своя офис.
— Видя ли сутрешните вестници? — поздрави я Бет с усмивка. — Красивия детектив и Малъри Малоун са навсякъде. Фотографите са попаднали на златна мина. Добре че Красивия детектив се върна в Бостън, преди снимките да станат още по-откровени.
Мал дръпна вестника и се загледа в заглавието над снимката, на която бяха двамата, седнали край потока, докато ловяха риба. „Провинциалната идилия на Малъри Малоун и бостънския детектив — разбивач на сърца“. Тя го захвърли отвратена, като си представи как фотографите насочват обективите си. И крадат от личния им живот, от интимността им.
— Поне завършиха в затвора — тръсна тя гневно глава. — Но Хари остана с деветнайсет шева на главата си.
— Развалиха му красотата, а? — въздъхна Бет. И после се подсмихна. — Ами, нищо не може да я развали. Е, как вървят нещата помежду ви?
Тя въртеше на пръста си кичур тъмна коса и гледаше Мал в очакване. Мал се замисли.
— Боево, бих казала — реши тя. — И… ами приятно е.
— И е много секси — добави Бет.
Мал й хвърли стреснат поглед и Бет се разсмя.
— Личи ти, мила моя. Ти направо сияеш. И освен това изглеждаш изтощена.
— Изглеждам изтощена, защото снощи не съм спала — призна Мал.
После й разказа за бележката, която я поздравяваше с добре дошла.
— Сигурно е някой шегаджия — каза Бет спокойно.
— Имам предвид, че тези жълти вестници са по-добри и от нас в откриването на адреси и телефонни номера. Дори сега, когато говорим с теб, те вероятно ровят из миналото, за да спретнат някоя мръсотия.
Мал я изгледа, изпълнена с лоши предчувствия.
— Наистина ли мислиш, че ще се ровят из миналото?
— Твоето и на Хари Джордан — рече Бет твърдо.
— Предполагам, че си мислят да проследим двамата копои. И това, което се е случило, е само предупреждение.
Мал се надяваше Бет да греши. Отиде в кабинета си, затвори вратата и позвъни на Хари в управлението. Той, разбира се, не беше там, но тя остави съобщение да й се обади. После се опита да върне мислите си към работата и предаването, което правеха тази седмица.
Хари паркира джипа пред болницата, изтича по стълбите и влезе вътре.
Доктор Уаксман тъкмо излизаше. Той хвърли изненадан поглед на Хари и забави крачка.
— Какво ти се е случило, детективе? — приближи се той и огледа главата на Хари. — По някаква полицейска работа ли си тук, или имаш нужда от мен в спешното отделение?
— Не сега, докторе, благодаря. Имах само малък сблъсък с автомобил. Нямам счупени кости и мозъкът ми, изглежда, е цял.
— Не се тревожи за косата… скоро ще порасне — успокои го Уаксман с усмивка, като несъзнателно приглади собствените си гъсти кичури. — Между другото, видях снимката ти в сутрешните вестници.
— Не се и съмнявам — кимна Хари мрачно и Уаксман се засмя.
Хари погледна надолу към краката на Уаксман… той беше обут в черни мокасини на „Гучи“. По гърба му полазиха предупредителни тръпки.
— Хубави обувки, докторе — подхвърли небрежно.
— Скъпи, но удобни — съгласи се Уаксман. — Ако човек е на крак толкова часове на ден, колкото мен, той цени и най-дребното удобство.
— Докторе, точно теб идвам да видя — Хари сграбчи ръката му, преди той да си е тръгнал. — Става
