дума за Сузи Уокър. Искам да разбера с кого е работила. Кои са били колегите й, приятелите й. Всеки, който може да я е познавал.
Уаксман повдигна вежди.
— Нали не смяташ, че е един от нас! Тук, в болницата? — сепна се той.
— Нека кажем само, че търсим всеки, с когото би могла да се е срещала. Това е просто процедура, докторе, няма нужда от притеснение.
Погледът на Уаксман се помрачи, когато той се замисли смутено за това.
— За бога Хари, ще ни принудиш да поглеждаме със съмнение през рамо, ако заразпитваш всички наоколо.
— Точно затова питам първо теб. Тя е работила с теб. Познавал си я по-добре от останалите лекари.
— Е предполагам, че е така. Въпреки че доктор Андрюс също я познаваше… тя даваше часове и като акушерка. И Старевски, от неврохирургията. Всъщност, Хари почти всички я познаваха. Задаваш ми дяволски труден въпрос. Сигурен съм, че когото и да питаш тук, той ще има същия проблем. Болницата е малък свят, дори и голяма болница като тази.
Хари въздъхна. Знаеше, че Уаксман е прав.
— Е, ако се сетиш за някого по-специално, някои, за когото имаш някакво чувство…
Доктор Уаксман кимна.
— Ще го направя — смотолеви изведнъж забързано и отмина.
Тази сутрин сестрите на рецепцията не се шегуваха. Бяха потиснати, все още притиснати от ужаса на убийството на Сузи и разтревожени за безопасността си. Той им зададе същия въпрос, като на доктор Уаксман, и получи почти същия отговор.
— Надявам се, че онова, което се е случило с главата ви, няма нищо общо с този случай — попита дежурната сестра.
— Не, това е личен проблем — отвърна Хари.
С неудобство осъзнаваше, че частично обръснатата му глава е нашарена с шевове и той изглежда като същество от лабораторията на Франкенщайн.
— Ама че личен проблем — промърмори сестрата.
Росети се зададе по коридора.
— Понякога ми се струва, че живея тук — изръмжа той мрачно. — Но ти изглеждаш така, сякаш си точно за тук, Професоре.
Доктор Блейк зави забързано зад ъгъла.
— Добро утро, господа — подвикна бодро той и вдигна ръка за поздрав, като ги подмина.
После спря, обърна се, нагласи очилата си с рогови рамки и се загледа в Хари.
— Какво, по дяволите, е станало с вас, детективе?
— О, просто сблъсък с фотографи от жълтата преса. Може да прочетете всичко по въпроса в днешните вестници.
Блейк се приближи и огледа раната.
— Никога не чета жълтите вестници — каза той. — Не познавам хората, за които пишат в тях. Поне до днес не познавах. Зашиването съвсем не е лошо. Тук ли го направиха?
— Не, докторе, в друга болница.
— Дори аз не бих го направил по-добре. Все пак изглеждате така, сякаш една почивка би ви се отразила добре. Ако бях ваш лекар, при тази рана бих ви препоръчал да си починете няколко дни.
— Няма начин. Вързан съм в управлението, докато не решим случая със серийния убиец. Разходката на кучето е времето, през което ще бъда свободен следващите няколко седмици.
— Прекалено лошо — установи Блейк, усмихна се и отмина по пътя си.
— Професоре — намеси се Росети, — забеляза ли, че Блейк носи обувки на „Гучи“?
— Да. Също и Уаксман, а много вероятно и дузина други лекари. Предполагам, че можем да освободим от подозрение стажант-лекарите и онези, които не могат да си ги позволят.
— Освен ако не е някой, който се стреми към символите на социалния статус — разсъди Росети замислен. — Нали разбираш… например някой стажант-лекар, който иска „Ферари“, но ще се задоволи и със скъпи италиански обувки. Така и той се чувства от класа.
— Може и да си прав — призна Хари. — Междувременно провери всички лекари в тази болница. Искам да знам кои са, откъде идват, къде са работили по-рано, женени ли са и как живеят вкъщи.
Когато се върна в управлението, Хари откри съобщението на Мал за бележката за добре дошла. Той предположи, че са вестниците. Те бяха експерти в откриването на информация. Онзи, който се обаждаше и мълчеше по телефона, също можеше да е бил някой любопитен репортер. В това имаше смисъл.
Обади се в кабинета на Мал. Тя вдигна слушалката веднага и гласът й звучеше така, сякаш е чакала обаждането му.
— Здравей, Белязано лице — започна тя наперено, но той усети напрежението в гласа й.
— Винаги мога да кажа, че е станало при дуел.
— Като Еръл Флин?
Той въздъхна.
— Първо бях Белязано лице, сега Флин. Точно сега, когато липсва половината ми коса, по-скоро приличам на Брус Уилис.
— Това не е лошо — одобри тя.
— Скуийз едва успя да ме познае.
— Аз едва успях да те позная. Но това е, защото всеки път, когато се видим, ти изчезваш.
— Майка ми ме е предупредила, че работата ми е моето падение.
— Майка ти е била права. Освен това — добави тя с копнеж — мисля, че ми липсваш.
— Аз ти липсвам, Малоун? Липсва ти моето силно мъжко присъствие.
— Да.
Той я изчака да каже още нещо, но тя не добави нищо друго.
— Що се отнася до онази бележка — поде той, — сигурно са били репортери.
— След случилото се мислиш ли, че биха направили нещо такова?
Хари не беше убеден, но искаше да я успокои, да я разсее.
— Те знаят как се откриват нерегистрирани телефонни номера, адреси, къде да открият някаква мръсотия за хората…
Внезапно тя се реши. Така не можеше да продължава… трябваше да му разкаже.
— Хари — прекъсна го тя — трябва да те видя.
Той разбра, че не се шегува. Не я попита нищо, само каза:
— Добре. Ще дойда веднага щом мога.
— Моят рицар в бляскава броня — промълви тя нежно.
— Мисля, че ще се представя достойно за това звание. Ще бъда там около седем, става ли?
— Ще те чакам — приключи тя тихо.
Докато го чакаше, тя седна на терасата и се загледа към очертанията на Манхатън — мястото, което беше покорила като Малъри Малоун. Но миналото й като Мери Малъри все още не беше приключено. И точно затова беше убедена, че най-после трябва да каже истината на Хари.
Дойде точно навреме. Когато удари седем, нахлу в апартамента и в сърцето й. Останаха загледани един в друг.
Той погледна със съжаление старото си кожено яке и джинсите.
— Един рицар в леко повредена броня се явява на служба, мадам.
— О, Хари — отрони тя, без да отмества поглед от него. Обичаше го, когато беше такъв смешен, и й се искаше да се смее, но нещо беше заседнало в гърлото й. Той видя, че е изнервена, и я прегърна нежно.
— Какво има, Мал? Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
Тя преглътна паниката и се стегна.
