— Важно е, Хари. Виж, мисля, че вече знам кой е убиецът.
Хари си пое дълбоко дъх. Беше подозирал, че Мал знае повече, отколкото казва, но не и това. Забеляза паниката по лицето й и я притисна по-силно до себе си.
— Добре — прошепна едва чуто. — Просто си поеми дълбоко дъх, Малоун, и започни от началото.
— Не исках да ти казвам — започна тя. — Това е минало, не смятах, че е свързано с убийствата. И с нас. Обаче вече знам, че не е така. Чувствам го.
— Добре, Мал, слушам те.
Той седна до нея и хвана ръката й.
Глава 42
Мери Малъри беше на осемнайсет, когато го срещна. Никога по-рано не беше си имала приятел, никога не беше ходила на срещи, не беше флиртувала, не бяха я целували или галили. Беше девствена.
Заведението, в което работеше шест вечери седмично, беше съвсем обикновено. Посещаваше се от чиновници и от персонала на близката болница, които искаха евтина храна. Той беше един от постоянните клиенти. Винаги сядаше на една от нейните маси, ако успееше. След няколко негови посещения започнаха да се усмихват един на друг и да си казват как си днес и разни такива неща. Тя го харесваше, защото той поне гледаше право в нея, а не през нея и се отнасяше с нея като с човек, а не като с грозновата, преуморена сервитьорка.
Отначало си беше помислила, че е военен, толкова късо беше подстригана косата му. Но после реши, че не е, защото имаше и малка брадичка. Освен това беше и късоглед, също като нея, и винаги носеше очила с тежки черни рамки, за да чете книгата или списанието, които носеше със себе си.
Пиле с картофено пюре, горчица и сладки бяха любимото му ядене и той винаги изяждаше всичко докрай. Тя се усмихна. Беше сигурна, че когато е бил дете, майка му е казвала, че няма да получи сладолед, преди да си изяде зелето. Това я караше да изпитва някаква нежност към него.
Една вечер, няколко седмици след първото му посещение, тя отиде да вземе поръчката му, както обикновено. Той отбеляза в книгата докъде е стигнал, после се усмихна и я попита за името. Имаше хубави, бели зъби и дружелюбно изражение, но тя беше толкова изненадана, че изтърси Мери Малъри Малоун, без да се замисли После добави притеснено: „Но сега всички ме наричат Мери“.
— Мери Малъри ми харесва — кимна той. — Различно е.
Попита я дали работи на пълно работно време в заведението.
— А, не. Всъщност съм студентка — отвърна тя със срамежлива усмивка.
— Работиш толкова много — каза той изненадано. — Кога намираш време за учене?
— Най-вече през нощта — призна тя. — И така ми харесва. Тогава е тихо и никой не ме притеснява.
И тя се изчерви. Никой никога не я притесняваше, но ето я тук, стои и разговаря като всички останали.
— Приятно ми е — каза той сериозно. — Докато бях студент по медицина, ми беше доста трудно. Сега съм стажант-лекар в болницата и да ти кажа, работата съвсем не е станала по-малко. — Показа й учебника по медицина, който носеше със себе си. — Не мога да си позволя да изостана — обясни. — Просто трябва да уча непрекъснато, докато стигна там, където искам.
Тя се позачуди къде ли е това, но беше твърде срамежлива, за да попита, така че взе поръчката му, а той се върна към учебника си.
Когато си тръгваше, й махна за довиждане и тя откри, че й е оставил хубав бакшиш. Мери се усмихна, докато почистваше масата. С изненада осъзна, че всъщност е провела разговор. С мъж.
На следващата вечер изми дългата си безжизнена коса и я прибра с панделка. Облече нова синя фланелка и многоцветна индианска пола, купена от оказион за няколко долара. Всеки път, когато звънчето над вратата иззвъняваше, тя поглеждаше е очакване, но тази вечер той не се появи. Нито на следващата. Когато измина цяла седмица и той не дойде, тя се примири с факта, че вероятно е намерил друго заведение, където храната и сервитьорките му допадат повече.
Но неочаквано през една много натоварена съботна вечер той се появи отново. Заведението беше претъпкано, но тя му обеща да получи, веднага щом се освободи, малката маса в ъгъла, която той предпочиташе. Докато чакаше, той изпи чаша червено вино.
— Е, как си, Мери Малъри? — попита, когато най-после успя да го настани.
Тя стоеше и чакаше с приготвен бележник за поръчки.
— Добре, благодаря — смотолеви тихо и му се усмихна.
— Отдавна не си идвал.
— Семейни проблеми — сви рамене той. — Трябваше да си отида вкъщи за няколко дни.
Той не й каза къде е това вкъщи, а и тя не попита. Поръча пилето си и додаде:
— Не мога да понасям храната в болничния стол. Липсва ми готвенето на майка ми. Пилето и сладките са нещо като носталгично пътуване.
— Тогава сигурно е било приятно да се върнеш вкъщи — забеляза тя, но той я изгледа объркано. — Заради готвенето на майка ти — обясни му.
Той кимна.
— О, разбира се! Предполагам, вече знаеш какво ще си поръчам.
Тя написа пиле и сладки върху бележник за поръчки и му го показа. Той се засмя.
— Точно.
Като се нахрани, я попита какво учи.
— Медийни връзки и журналистика — му отвърна. — За да задавам аз въпросите, вместо да ми се налага да отговарям.
— Добър отговор, Мери Малъри — кимна одобрително.
Тя осъзна, че започва да очаква идването му. Когато той се появи отново, усмивката й беше готова за него и тя побърза да вземе поръчката му. Оказа се, че не е толкова трудно да си побъбри човек, да проведе истински разговор, откри тя доволна.
Една вечер той закъсня и остана последният клиент в заведението. Докато плащаше сметката си, й каза:
— Тази вечер не бързам. Ще те закарам до вас, ако искаш.
Тя хукна към тоалетната, за да се огледа. Среса се, оправи полата си и си сложи червило. Прииска й се да има някакъв парфюм. Надяваше се, че миризмите от задимената малка кухня не се носят от дрехите й. Пое си дълбоко дъх и излезе на улицата, където той я очакваше.
Колата му беше чисто ново открито „БМВ“. Той й отвори вратата и тя влезе, чувствайки се като принцеса. Той пусна радиото. Беше малко хладно, но с наслада усещаше как вятърът развя косата й, докато се носеха към малката къща, която делеше с няколко други студенти. Нежната музика по радиото създаваше един малък свят, обгръщайки само тях двамата. Тя се отпусна сънливо на меката кожена облегалка. Искаше й се пътуването да не свършва.
— Сигурно е тук — каза той, поглеждайки към съборетината, която тя наричаше дом.
Една улична лампа хвърляше недружелюбна жълта светлина върху преливащите кофи за боклук и върху по-ръждясали велосипеди. Едно куче спря до тях, подуши колата и вдигна крак върху гумата.
— По дяволите — изкрещя той буйно. — Махай се оттук? — Погледна я ядосано. — Би трябвало да убиват животни като тези. Само разпространяват болести.
Тя остана изненадана от гнева му, още повече че познаваше кучето. То принадлежеше на един съсед. Беше дружелюбно създание, което понякога идваше и сядаше на тяхната веранда. За съжаление, то избра да вдигне крак точно върху тази нова, лъскава кола.
— Съжалявам — смотолеви тя. — Тук, в нашия квартал, е така…
Той сви рамене.
— Ще мина покрай автомивката по обратния път. — После плъзна ръка върху раменете й.
Мери Малъри го изгледа удивено. Дъхът й беше пресекнал от изненада, когато той я притегли към себе си и я целуна по устата.
Това беше първата й целувка и тя потръпна от неочакваното изживяване. Чувствата й бяха заключвани
