в нея години наред, така че беше като вулкан, готов да изригне.
Той я пусна, наведе се и отвори вратата и.
— До следващата седмица — изрече тихо.
Тя се измъкна от колата и каза набързо лека нощ. Застана на тротоара пред къщата и му махна за сбогом. После сложи длан върху устните си. Все още усещаше целувката му, полуразочарована и полуоблекчена, че не е продължила по-дълго.
Най-после я беше целунал мъж, бяха я избрали. Вече беше като всички останали момичета, знаеше какво означава това. Едва по-късно, докато лежеше будна и анализираше всяка мила секунда от случилото се, осъзна, че той не я е поканил на среща. Сигурно това е било просто приятелска целувка, а не нещо по- сериозно.
Когато той дойде в заведението след няколко дни, тя го погледна с надежда през дебелите стъкла на очилата си и засия, щом той й се усмихна и й каза: „Здравей“ и „Как си, Мери Малъри!“
Това Мери Малъри в края придаваше специално звучене на поздрава. Потръпваща от вълнение, тя отиде да вземе обичайната му поръчка. Той пи бавно чаша вино, докато стана доста късно и дойде време тя да си тръгва. Тогава вдигна поглед и каза:
— Искаш ли да те закарам до вас?
Тя кимна сияеща и се втурна да си сложи червило и да се среше. Този път валеше, така че не можеха да спуснат гюрука. Той усили радиото и някаква симфонична музика ехтеше в ушите й, докато се носеха плавно през влажната нощ. Тя се замисли доволно, че сигурно това е чувството да си богат. И щастлив.
Когато отново я целуна за лека нощ, устните му бяха настойчиви, но не направи нищо с езика си, както беше чувала от момичетата, че правят другите момчета. Тя се притисна до него. Никой по-рано не беше я прегръщал, дори майка й и баща й. Беше зажадняла за внимание, за одобрение, за признание, а този мъж внезапно й даваше всичко това. Като я прегръщаше и целуваше, той й казваше ти си нещо, Мери Малъри, ти си хубаво момиче, ти си мила и интелигентна и аз наистина те харесвам. В нейните мисли прегръдката му означаваше, че е обичана.
Тя отново му махна за довиждане, когато той си тръгна, но той не й махна в отговор. Предположи, че не я е видял сред мрака и дъжда.
На следващата вечер той отново дойде в заведението. И отново изчака, за да я закара вкъщи.
Нощта беше студена и мъглива. Мери Малъри потръпна в индианската си пола, докато бързаше към паркинга през улицата, където я очакваше. Но в колата беше топло и радиото свиреше.
— Влизай — подкани я той малко нетърпеливо.
— Извинявай.
Тя седна бързо на седалката до него.
Той огледа паркинга. Имаше още три-четири коли, но хора не се виждаха наоколо. Излезе от паркинга и пое прекалено бързо надолу по улицата.
Изминаха около петнайсет минути, преди Мери Малъри да разбере, че не са на пътя към дома й. Беше й толкова приятно да седи до него, в топлата кола, с музиката, която се носеше край тях. Беше затворила очи и си представяше, че е негова съпруга и се връщат заедно от някакво празненство.
Усмихна му се.
— Къде отиваме?
Той сви рамене.
— Мислех да отидем на някое тихо местенце, където можем да поговорим. Където няма да ни се наложи да гледаме кофи за боклук и да миришем кучешка пикня.
Тя изрече засрамено:
— Знам, че не е много красиво.
Той отново повдигна рамене, съсредоточен в шофирането.
Пътуваха по един тих път, който минаваше през гора. Мъглата приличаше на сивкав дим, проникващ между клоните без листа. Тя потръпна, като си помисли, че мястото сякаш е населено от вещици.
Той спря колата. Дръпна ръчната спирачка и се облегна с втренчен пред себе си поглед. Пред тях нямаше нищо друго, освен един безлюден път — никакви къщи, светлини или други коли.
Обърна се и я погледна. Мери Малъри се усмихна. Той се наведе, махна очилата й и я прегърна. Тя въздъхна и се притисна до него, като повдигна лице в очакване на целувката му.
Очите й бяха затворени и тя усещаше дланите му върху дългата си коса. Той я дръпна силно. Главата й се люшна назад, а всеки косъм изпрати болезнена тръпка до черепа й. Помисли, че вратът й сигурно е счупен. Вторачи се в него ужасено. В лявата му ръка просветваше нож.
— Не викай — процеди той студено и притисна ножа до гърлото й.
Мери Малъри усети как паниката я сграбчва. Беше вцепенена и разтреперана.
— Недей — шепнеше тя. — Недей…
Той остави ножа върху таблото и тя си отдъхна. Главата й се отметна назад, когато той я зашлеви през лицето веднъж, после още веднъж.
— Не! — изпищя тя.
Той се втренчи в очите й, разширени от ужас. Тя изохка от болка. Той я заудря с юмруци, отново и отново, докато тя потъна в море от болка.
Осъзна, че ще умре. Затова я беше довел тук. Ръцете му бяха под полата й. Зарита бясно и той отново я сграбчи за косата. Тя изпищя.
Пак взе ножа и го опря в гърлото й.
— Млъквай — изрече той със странен, безизразен глас, студен като лед.
Тя потъваше в някаква черна дупка, от която нямаше измъкване. Очите и мозъкът й се замъгляваха… Трябваше да се стегне, да се бори. Тя вдигна крак и го насочи към слабините му, но той беше прекалено бърз за нея. Погледна я злобно, удари я рязко във врата и тя рухна в черната бездънна яма.
Той все още беше върху нея, когато тя се свести. Между краката й имаше нещо лепкаво и тя си помисли, че я е порязал с ножа. После го погледна, видя, че е полугол и осъзна какво е направил.
„Край, помисли си тя. Сега ще ме убие“. Видя го как отново взема ножа, навежда се над нея и я гледа напрегнато, сякаш да запомни лицето й. На слабата светлина, идваща от таблото, очите му изглеждаха тъмни и зловещи, пронизващи. Имаше чувството, че той прониква в душата й, както бе направил това и с тялото й. Прокара леко ножа по гърлото й, сякаш да провери дали е достатъчно остър.
Тя не успяваше да извика, викът сякаш беше заключен в нея, заседнал в гърлото й. Стори й се, че някъде далече чува сирена, но беше сигурна, че дори и да са полицаи, ще дойдат прекалено късно.
— Копеле — изръмжа той и се отдръпна от нея.
В далечината се виждаха сините светлини. Той бързо запали колата и се понесе по пътя, изоставяйки светлините далече зад себе си.
Мери Малъри осъзна, че отново е сам-сама… с един луд. Тя се намести на седалката, оправи полата си и притисна блузата до гърдите си, без да смее да го погледне. Гледаше през прозореца, като се канеше да скочи, но скоростта им беше твърде голяма. Ръката й беше на дръжката на вратата. Знаеше, че ще се самоубие, ако го направи, но това вече не я интересуваше.
Внезапно се оказаха на позната територия. Когато завиха по нейната улица, в натежалото й като олово сърце проблесна надежда.
Той спря колата на ъгъла. Пресегна се, сграбчи отново косата й и се вторачи в очите й.
— Само да отрониш и думичка за това, ще те убия — изсъска той с глас, леден като замръзнало желязо. Пусна я, отвори вратата й и я избута навън.
— Запомни, ще те убия — предупреди я отново, преди да тресне вратата.
Направи обратен завой и се понесе надалече в нощта.
Тя се загледа замаяно след него. Краката й трепереха, по бедрата й се стичаше кръв. Стиснала здраво блузата си тя се запрепъва по тротоара, като се молеше да не среща никого. Имаше късмет — беше петък вечер и къщата беше тъмна. Всички бяха отишли да се веселят.
Мушна се в къщата като пребито куче, което търси дупка, за да се скрие. Погледна се в огледалото. Окото й посиняваше, по лицето й имаше червени следи. Съблече ризата си и се загледа ужасена в гърдите си, които вече посиняваха от ударите, по тях имаше и следи от ухапано. Свали накъсаната си пола и
