Мери Малъри се изправи на крака. Погледна още веднъж сивия океан и се протегна, като вдишваше студения солен въздух. Каза си, че трябва да има смелост, да бъде силна.
— Аз ще победя — обеща си тя мрачно. После прати една прощална целувка за майка си, завъртя се на пети и тръгна по скалистия път към фургона.
Бързо събра нещата на майка си — дрехите и личните й принадлежности и ги сложи в найлонови торби. Прибра малкото чинии, тенджери и тигани, като си припомни предния път, когато толкова весели се подготвяха за новия си живот. Добави и полупразния пакет цигари от кухненската маса, почти празната кутийка кафе и остатъците от храна в хладилника.
Загледа се в дузината найлонови торби на пода. В тях се съдържаше всичко, останало от майка й. Беше толкова тъжно, че тя се разплака. След малко гневът зае мястото на мъката. Онова, което се беше случило с майка й, нямаше да се повтори и с нея. Някак щеше да се справи. Тя щеше да стане някой, дори това да я убиеше.
Натовари найлоновите торби в колата и седна на шофьорското място. Обърна се и погледна за последен път мястото, което беше наричала дом. После отиде до градското сметище и захвърли към забравата найлоновите торби, пълни с трогателните останки от живота и спомените на майка й.
Седна отново в „Шевролета“ и напусна Голдън. Никога повече нямаше да се върне тук.
Караше на север и на изток, сякаш привличана от магнит. Имаше съвсем малко пари. Със сигурност нямаше да й стигнат за стая в мотел, затова спеше в колата и се хранеше в евтините крайпътни заведения, докато стомахът й започна да се бунтува. Тогава си купи черен хляб и топено сирене. Познатата й от детството диета поуспокои стомаха й и тя започна да се чувства по-силна.
Голдън остана далече зад нея, а пред нея се простираха предградията на някакъв град. Тя погледна към индикатора за горивото. Само една четвърт от резервоара беше пълна. Както и по-рано, остана там, където свърши бензинът.
Откри, че е в бедняшкия район на града, не се оплака, защото си знаеше къде й е мястото. Даваха се много стаи под наем и тя се разходи наоколо, докато откри къща, която изглеждаше по-чиста от останалите. Почука на вратата.
Показа се млад мъж с продълговато лице и големи зъби, който приличаше на кон, но имаше добродушно изражение.
Усмихна й се.
— Предполагам, че идвате за стаята?
Мери Малъри кимна.
— Бихте ли ми казали колко е наемът? Защото не искам да губя времето ви, ако е прекалено висок.
Той я огледа замислено, после старата кола до тротоара.
— Имате ли работа? — попита я меко.
Тя вирна брадичка и го погледна в очите.
— Още не — отвърна студено, — но ще го направя.
Очите им се срещнаха и той се засмя.
— Няма начин — каза, като все още се усмихваше. — Добре. Има две стаи. Едната е доста малка, горе на тавана, но е наистина евтина. Другата е на първия етаж. Онази, с големия прозорец, който виждате там, но е по-просторна и по-скъпа. — Каза й цените и довърши: — Искате ли да погледнете?
— Ще взема по-евтината — реши тя и тръгна към колата, за да вземе нещата си.
— Но вие дори не сте я погледнали — възпротиви се той.
— Няма нужда. Къщата ви е чиста и цената е добра. Просяците не могат да си позволят да подбират — добави, като взе чантата си от колата.
Той притича до нея.
— Дайте да ви помогна. — Повдигна чантата с лекота. — Между другото, името ми е Джим Федлър.
— Мери Малъри — каза тя и стисна ръката му.
— Това ли е всичко?
Той надникна в големия празен багажник.
— Това е.
Тя го затвори и последва младия мъж по стълбите.
— А по въпроса за работата — изгледа го тя с надежда, — дали не сте чули за нещо наоколо?
— Опитайте в супермаркета — отвърна той през рамо, като я поведе по стълбището. — Там винаги търсят хора. Не може да го сбъркате… на две пресечки оттук е. Ако там няма нищо, опитайте в аптеката или в заведението „Бургер кинг“.
Докато се задъхваше нагоре по стълбите, тя си каза язвително, че наистина е изминала дълъг път — от един супермаркет в друг. После влезе в малката таванска стая, която щеше да бъде нейният нов дом, и решението й да постигне нещо повече от това да стане нещо стана по-твърдо от камък.
Стаята наистина беше малка. Имаше място само за единичното легло с издраскани табли и за шкафа с чекмеджетата, който служеше и за нощна масичка, с поставената върху него лампа с розов абажур. В стената бяха забити метални закачалки за дрехи, а пред тях имаше розова завеса, която се дърпаше и ги скриваше. На дървения под лежеше розова черга, а до прозореца, през който не влизаше особено много светлина, беше сместено розово кресло. Въпреки че беше старо, то изглеждаше удобно. От едната му страна имаше дървена лампа, а от другата — малка масичка.
— Не е кой знае какво, но поне е в хармонични цветове — отбеляза Джим с весела усмивка. — Добре ли е, госпожице Малоун?
— Идеално е — кимна тя и наистина го мислеше. Искаше й се единствено да изрита обувките си, да седне на това кресло и да не й се налага да шофира, нито пък да мисли.
Той додаде:
— Наемът се плаща една седмица предварително.
Тя се огледа за чантата си.
— Всичко е наред — добави той. — Може и по-късно. Изгледа я внимателно. Под очите й имаше сенки, видът й беше изнервен. Изглеждаше много млада и съвсем изтощена.
— Искаш ли да ми правиш компания за кафето? — попита той небрежно. — Тъкмо го бях сварил, когато ти пристигна.
Тя го изгледа подозрително през дебелите очила, после реши, че той просто се опитва да бъде мил. Просто тя не беше свикнала да бъдат мили с нея.
Усмихна му се с благодарност. Той изненадан забеляза как засия лицето й.
Мери го последва надолу по стълбите. Тревожеше се, че те може да се окажат проблем през идните месеци, но реши да не мисли за това, а само за най-близкото бъдеще. Точно така смяташе да премине през следващите месеци: ден за ден, час за час, дори минута за минута, ако се наложи.
Жилището на Джим заемаше целия приземен етаж. В кухнята стоеше друг млад мъж и режеше сладкиш. Когато влязоха, той вдигна поглед.
— Това е Алфи Бърнс, мой партньор — представи го Джим небрежно. — Мери Малъри, нашата нова наемателка на тавана.
— Добре дошла, Мери — поздрави Алфи, като взе още една чаша и наля кафе.
Много висок, много слаб и много красив, мислеше си Мери, като го гледаше над чашата с кафе. Горещото питие запотяваше очилата й. Тя ги свали и разтърка очите си.
Алфи каза:
— Хей, някой казвал ли ти е, че имаш красиви очи? Никога не съм виждал толкова наситено синьо. — Въздъхна престорено. — Направо да си умре човек за тях, нали, Джим? Трябва да помислиш за контактни лещи — посъветва я. — Срамота е да криеш такава красота зад тези дъна от бутилки.
Той се разсмя, но смехът му беше добродушен и Мери беше сигурна, че не й се подиграва.
Попитаха я откъде е и тя им каза, че е от Орегон, че майка й тъкмо е починала и тя прекъсва учението си за една година, защото няма пари да се справи.
— Горкото дете — въздъхна Джим съчувствено. — Слушай, за работата в супермаркета… управителят ми е приятел. Кажи му, че ме познаваш и че живееш тук, разбра ли? Той ще направи всичко, което може за теб, сигурен съм.
