Старшата сестра се опита да я вразуми, като й изброи всички трудности, които и предстояха. Университетското образование щеше да й липсва, мъжете не се женеха за самотни майки и на нея щеше да й се наложи да работи упорито и да бъде двамата родители едновременно. Освен това вече имаше една богата двойка, чакаща за детето й. Бяха приготвили дори детската стая. Детето щеше да си живее чудесно като тяхна дъщеря. Щеше да си има нормален дом и истинско семейство, щеше да ходи в добри училища, а после и в университет.
Мери се запъна и отказа да слуша. Най-накрая те разбраха, че са победени, и й помогнаха да си намери малко жилище и работа в една аптека.
Денят, в който Мери отведе малкото си момиченце вкъщи, беше вторият най-щастлив ден в живота й. Имаше още седмица, докато започне работа, и трябваше да намери някого, който да се грижи за бебето. Миниатюрното жилище беше горещо от юнската жега, миришеше на влага, но скоро придоби уютен вид под морето от пелени и шишета и с висящите в банята детски дрешки.
Нарече бебето си Анджела, защото то приличаше на съвършено малко ангелче. Разхождаше я до местния парк в стара количка, която й бяха дали в „Рейниър хауз“, хранеше я, къпеше я и я издокарваше в подарените й дрехи, сякаш беше кукличка. Бебето я гледаше с огромните си сини очи и Мери й нашепваше думички, пълни с обич. Казваше й безценна, бебче, скъпа и обичам те. Тези думи сякаш бяха от чужд език, но идваха лесно при нея, защото сега вече знаеше какво е обич. Изтощи се от непрекъснатото изпомпване на млякото си, стерилизирането на шишетата и останалите сто и едно неща, необходими за малката.
Когато дойде денят, в който трябваше да тръгва на работа, тя закара бебето в дома на детегледачката, на три пресечки от нейното жилище. Даде й шишетата с мляко, чантата с пелени и всички останали бебешки принадлежности. Целуна бебето за довиждане и забърза към аптеката, преди да се е разплакала.
През цялото време се тревожеше и когато дойде обяд, тя се обади, за да провери как е бебето й.
— Добре е — отговори й жената лаконично. — На тази възраст те всъщност спят почти непрекъснато.
Бебето може и да спеше по цял ден, но въобще не можеше да спи нощем, а това се отнасяше и за Мери. Точно когато си лягаше уморена и затваряше очи, Анджела изплакваше отново. Опита да я храни, опита да я слага на леглото до себе си, опита да я разнася напред-назад из малката стая. Но Анджела беше нощна личност, а гледачката имаше изгода да гледа цял ден едно сънливо бебе, докато Мери едва се влачеше из аптеката, като се опитваше да държи очите си отворени и мозъка си буден. После отново ходеше напред-назад по цяла нощ.
Изминаха няколко месеца. Беше направила няколко грешки на работа и управителят я беше предупредил, но когато отново оплеска нещата и върна на една жена ресто за петдесет долара вместо за пет, а после касата й не излезе, той наистина се ядоса.
— Дотук беше, госпожице Малоун — отряза той. — Съжалявам, но не може да продължава така. Адски сигурно е, че не можете да се задържите на никаква работа в това състояние.
— Искате да кажете, че съм уволнена? — попита тя почти разплакана.
Той въздъхна и й даде още една възможност.
— Просто помислете как да се оправите — предупреди я строго. — Не можете да бъдете майка и да работите на пълен работен ден.
Но Мери не можеше да бъде майка и ако не работеше на пълен работен ден, защото парите нямаше да й стигат.
Беше декември, Коледата вече се задаваше, когато тя осъзна, че така повече не може да продължава. Бебето плачеше непрекъснато и тя виновно си мислеше, че е така, защото то се чувства нещастно — нямаше истински дом, майка до себе си, истинска грижа и внимание. Мери можеше да й даде само обич, но това не беше кой знае какво. Всеки би я обичал.
Заплатата й стигаше точно за гледачката, за наема и за храна. Нищо не оставаше, нито цент. Не можеше да си позволи дори да купи коледен подарък на бебето си.
Тя седна сковано на един стол до кошарата и се вгледа в бебето, което въртеше глава и пищеше. Нямаше сили да я вдигне. Заля я пълно отчаяние. Не можеше да направи нищо повече.
Тази вечер бебето спа, но Мери не спираше да се разхожда из стаята, питайки се какво да прави.
На следващата сутрин остави детето и се завлече неохотно в аптеката. Изкара някак деня и прибра заплатата си, по-голямата част от която беше изхарчена още преди да я получи. Купи си вестници и сникърс и тръгна уморено да вземе Анджела. Този път, щом я видя, бебето се усмихна.
Сърцето на Мери се преобърна, не можеше да повярва на очите си. Усмихна се в отговор. Сякаш я докосна лъч слънчева светлина в мрачния, студен декемврийски ден.
По-късно, когато нахрани бебето и то лежеше доволно върху едно одеяло на пода, Мери отвори плика със заплатата си и преброи парите. Вгледа се изненадано. Бяха й дали заплата за две седмици, вместо за една. Тогава видя известието, което все още стоеше в плика, и сърцето й се сви. Той не бе имал смелостта да й каже, че е уволнена.
Бебето лежеше кротко на одеялото. Беше толкова сладка в розовите дрешки, които вече й бяха твърде малки. Сърцето на Мери се разтуптя, когато най-после осъзна истината.
Около единайсет часа Анджела се разплака. Мери я разнася насам-натам, като я потупваше по гърба, утешаваше я и й говореше колко я обича, докато тя най-после отново се унесе. Сложи я в количката, след това отиде до малкия шкаф, който тя наричаше кухня, и си направи чай. После седна и зачете обявите за работа във вестника.
Оставаха две седмици до Коледа, така че колонката беше кратка. Никой не търсеше работници. Заплатата й и неустойката за една седмица все още лежаха на масата, там, където ги беше захвърлила. Бързо пресметна, че когато плати наема, гледачката и още няколко необходими неща, ще й останат двайсет и три долара. А ще трябва да купува храна и нови дрешки за бебето.
Замисли се какво ли би било, ако е богата и потръпна от познатото унижение. Майка й й беше навлякла това, а сега всичко се повтаряше и тя навличаше тази съдба на собствената си дъщеря. Никога нямаше да се измъкнат, да оцелеят. Виждаше бездънната мрачна яма на бъдещето им.
Отново погледна вестника и очите й се спряха на снимката на едно детенце — хубаво, малко момиченце. Мери прочете набързо статията. После я прочете отново. Този път бавно.
Детето беше дъщеря на богата двойка в Сиатъл. Родило се със сърдечен недостатък. Отчаяно се борили да я спасят, като докарали специалисти от Тексас и Лондон, за да помогнат. Отново и отново надеждите им се възраждали, че някой ще стори чудо и тя ще се оправи. Но преди няколко дни детето починало. Майката казваше, че няма да го преживее и че сърцето й замира всеки път, когато влезе в празната детска стая.
Мери започна да действа, преди да се замисли какво прави. Сложи в един плик наема, който дължеше, и каза на хазаина си, че съжалява, но не може да си позволи да остане повече. После взе малкото си неща и бебето, сложи ги в стария „Шевролет“ и отпътува през студената нощ към Сиатъл.
Знаеше къде живеят от статията във вестника, затова намери лесно къщата — красив дом до езерото Вашингтон. После седеше в мрака, притиснала до себе си бебето, и чакаше.
Когато небето посивя, тя нахрани дъщеря си, смени пелените й и я уви в одеялцето. Уви я в още едно одеяло, за да й е по-топло, после я притисна силно и зачака някакви признаци на живот в къщата. Небето беше порозовяло, когато някъде горе светна лампа и тя разбра, че семейството вече се събужда.
Написа бележка и я забоде на одеялото. Изгледа с обич дъщеря си, целуна я нежно и я притисна за последен път. После премина тихо по алеята и я остави на широкото каменно стълбище.
Поколеба се, замислена за бележката. Там пишеше:
Беше сигурна, че постъпва правилно. Нищо друго не й оставаше. Въпреки това още се колебаеше. Сърцето й се беше свило, когато погледна бебето. Обичаше я толкова много, но ако я оставеше при себе си, и двете щяха да потънат в Голдън или в някое негово подобие. Красивата й дъщеря заслужаваше нещо повече.
Мери изтича обратно по алеята, запали колата и потегли.
Така и не успяха да я открият, макар да беше сигурна, че са се опитвали. Напусна щата и си намери работа на стотици километри оттам.
