Джим беше прав. Щом спомена името му, то подейства като магия на управителя и на следващия ден тя получи работа като касиерка.

Всичко вървеше гладко. Дори утринното прилошаване беше намаляло. Тя се стараеше да яде колкото е възможно по-малко, с надеждата, че бебето няма да порасне и коремът й няма да стане много голям. Понякога работеше първа смяна, понякога втора, но винаги в края на деня краката й се подуваха и стъпалата я боляха.

Връщаше се бавно вкъщи, изкачваше се по безкрайните стълби до стаята си и там сядаше с крака в съд с хладка вода, докато болката изчезне. После отиваше долу в кухнята, стопляше си супа или си правеше сандвич, след това се връщаше в стаята си и четеше някоя от книгите, които заемаше от Джим.

От време на време, когато минаваше край вратата му, той подаваше глава и казваше:

— Хей, какво ще кажеш за чаша кафе и малко клюки, Мери?

Но Алфи беше този, който разказваше клюките — за приятелите им, за празненствата, където ходеха, за това кой на кого е гадже.

— Имаш ли си приятел, Мери? — попита Алфи небрежно една вечер, няколко месеца по-късно.

Той пиеше бира, а Мери и Джим — кафе. Тя преглътна и смотолеви:

— О, не. Разбира се, че не.

— Но не си обратна — продължи той.

Тя беше шокирана.

— Разбира се, че не.

Той й се усмихна.

— Мери Малоун, ти си най-невинното същество, което някога съм срещал.

Тя го изгледа, внезапно осъзнала какво има предвид.

— Аз… това няма значение… — заекна тя. — Аз… просто по-рано не бях срещала…

Те се разсмяха и Джим подметна иронично:

— Разбира се, че нямам предразсъдъци. Някои от най-добрите ми приятели са обратни.

— Работата е там, Мери, че не разбираме как невинно същество като теб се е оказало бременно! — попита Алфи меко.

Гореща вълна от притеснение я заля от главата до петите, когато разбра, че те знаят. Наведе глава, като се бореше със сълзите, и не каза нищо.

— Ходила ли си на лекар? — попита той. Гласът му беше тих и без следа от критичност.

Тя поклати глава.

— Не.

Те се спогледаха изненадано и въздъхнаха раздразнено.

— Скъпа, това няма да мине като настинка — предупреди я Алфи. — Трябва да се погрижиш за себе си, да подготвиш нещата, да решиш какво ще правиш.

Мери повдигна глава. Двамата седяха срещу нея на кухненската маса и я гледаха загрижено.

— Да подготвя нещата? — повтори тя нервно.

Джим въздъхна отново. Явно идваше от друга планета.

— За раждането, Мери. Не можеш да го родиш тук.

Не беше мислила за това, не можеше да приеме факта, че един ден детето ще се роди. Че то ще живее, а тя ще бъде негова майка.

— Ако искаш, може да ни разкажеш — предложи Алфи, но когато тя го изгледа с ужас, той добави бързо: — Добре, добре, не е необходимо. Но сме загрижени за теб, Мери, и искаме да ти помогнем, преди да заминем.

— Преди да заминете? — повтори пак тя и ги зяпна.

— Двамата с Джим решихме да продадем къщата. Каним се да отидем да живеем в Рая, на един тропически остров в южната част на Тихи океан. Не можем да те оставим тук просто така, като недовършена работа, и да не знаем как ще се оправиш. Ще лежим на плажа и ще се чудим какво ли, по дяволите, е станало с теб. Затова искаме да ти помогнем. Но за да го направим, трябва да ни кажеш някои неща.

— Като например кога се очаква бебето — подсети я Джим.

Той се пресегна и взе ръката й.

— Хайде, Мери, преодолей го. Кажи ни.

Докато тя говореше, той държеше ръката й. Бебето трябваше да се роди след три месеца, но тя не знаеше какво ще прави, защото нямаше сили да мисли за това. Но беше сигурна, че иска да го даде за осиновяване.

— Никога повече не искам да го видя — завърши тя изнурена.

Изгледа ги смутено, но те не изглеждаха шокирани.

— Аз проучих нещата — поде Джим. — В едно от предградията има заведение, в което се грижат за млади жени в твоето положение. Чух, че е много приятно. Голяма, стара къща сред градина. Не е потънала в разкош, но е добре обзаведено и спокойно. И е безплатно.

— Дом за неомъжени майки — уточни Мери безизразно.

— Вече не се нарича така — прекъсна я той рязко и не й позволи да потъне в отчаянието си. — Бъди практична, Мери. Приемат те там и се грижат за теб. Бебето ти ще се роди там, а те ще се заемат с подробностите по осиновяването. С други думи, миличка, те ще свалят част от товара от плещите ти. Просто гледай на нещата по този начин… след три-четири месеца ще можеш да се върнеш пак в университета. Дори няма да се наложи да възстановяват правата ти и да ти търсят работа.

— Все още имам стипендия — отрони тя.

В мрачното й бъдеще се появи лъч надежда.

— Разбира се. Ето, тук е номерът, а там е телефонът. Защо не им се обадиш? Двамата с Алфи ще се поразходим из квартала. Може да купим и бутилка вино. И ще пием за нашия тропически остров и за бъдещето ти в университета. Става ли?

Мери би го разцелувала, ако не беше толкова срамежлива. Изчака двамата да излязат, пое си дълбоко дъх и се обади по телефона.

Отговори й жена с приятен глас и тя започна да обяснява притеснено коя е и в какво положение е.

— Ела да се видим утре, ако можеш — предложи кратко госпожа Роудс. — Местата тук бързо се заемат.

„Рейниър хауз“ беше доста далече в едно предградие, почти извън града. Валеше дъжд на съвсем ситни капки и напомняше мъглата в Ирландия. Косата й се намокри, докато измине краткото разстояние между паркинга и стъклената входна врата. Градината миришеше на свежест и богата почва.

Къщата беше строена за провинциално имение на богат предприемач в началото на века и представляваше смесица от стилове. Беше голяма, правоъгълна и застрашителна, с голи дървени подове и бели стени, също като училище. На прозорците имаше обикновени капаци, мебелировката беше изтъркана и в коридора се носеше миризмата на храна, приготвяна в стол.

Докато чакаше, се появиха две млади жени в напреднала бременност, хванати под ръка. Те я изгледаха, докато минаваха покрай нея. Тя с ужас си помисли, че само след месец-два ще изглежда по същия начин.

Госпожа Роудс дойде забързана. Беше дребна, слаба и рязка. Мери й съобщи подробности за себе си: възраст, къде живее, какво работи. Обясни й за университета и стипендията. Каза й и за майка си. Госпожа Роудс записа всичко и попита кой е бащата на бебето.

Мери поклати глава, стиснала здраво устни.

— Няма баща — отряза тя мрачно.

— Но, мила, ако детето ще се дава за осиновяване, бащата трябва да бъде уведомен.

Госпожа Роудс я изгледа раздразнено. Всички бяха еднакви. Все не искаха да кажат.

— Предпочитам да го убия — изрече Мери със спокоен, нетрепващ глас.

Госпожа Роудс я изгледа остро. Лицето и тонът на младата жена говореха, че е силно травматизирана.

Вы читаете Сега или никога
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату