Сега или никога

Майка й беше починала наскоро… момичето беше само на осемнайсет… най-добре беше да направят нещо, за да й помогнат.

— Добре, мила — кимна тя, като се опитваше да не звучи наставнически. — Мисля, че е най-добре да дойдеш при нас в края на месеца. Можеш да предупредиш в магазина и да внесеш такава сума, каквато позволяват възможностите ти, за престоя ти тук. Ако не можеш да отделиш нищо, не се притеснявай. „Рейниър хауз“ се издържа от благотворителност. Ще ти помогнем в това изпитание и това е най- важното.

Глава 44

Мери беше живяла в едно малко безопасно изкривяване на времето. Не беше мислила по-далече от следващия ден. Искаше единствено да продължи да живее в таванската си стаичка, понякога да пие чаша кафе, да изяжда по някой сандвич заедно с Джим и Алфи и да си взема заплатата всеки петък. Сега всичко свърши. Джим и Алфи бяха взели твърдо решение, къщата се продаде бързо и те вече нямаха търпение да заминат. Най-трудното беше да се сбогува с тях.

Преди да заминат, си направиха тържествена вечер. На лицето й имаше усмивка, но вътре в себе си тя умираше. Те бяха мили и се отнасяха с нея като с равна. Бяха нейни приятели.

Когато на следващата сутрин дойде таксито, за да ги откара на летището, Джим я прегърна. Той разроши косата й и каза:

— Главата горе, Мери Малъри. Ще се справиш. Ще мисля за теб.

Алфи целуна ръката й.

— Дръж се, Мери. Ще ти изпратим картичка.

Тя остана на стълбите и им маха за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла, после се заизкачва тежко по стълбите, за да събере своя багаж. На следващия ден се нанесе в дома за неомъжени майки.

В „Рейниър хауз“ имаше крило, където беше детската ясла, и Мери често чуваше бебешкия плач, но никога не пожела да отиде там. Най-накрая старшата сестра настоя тя да поогледа наоколо и я разведе, като й показа предродилното отделение и родилната зала, където две млади жени спяха в отделени със завеси легла.

— Да си родилка, е изтощително — предупреди я старшата сестра.

— Не и за мен — избъбри тя бързо. — Моето ще го осиновят веднага.

Старшата сестра се намръщи.

— Страхувам се, че това отнема няколко дни — каза тя. — Искаме да се уверим, че бебето е здраво и се храни правилно, и чак тогава го отнасяме. Трябва да започнеш да го кърмиш, за да сме сигурни, че расте както трябва.

Мери я изгледа ужасено.

— Не мога да го направя — почти изплака тя, изпаднала в паника. — Не мога да го кърмя, не мога…

Старшата сестра вече беше чувала всичко това и преди.

— Ще видим — промърмори тя кротко.

Както обикновено, Мери не споделяше почти нищо през тези последни седмици на очакване. Не искаше да говори с другите момичета, защото смяташе да загърби всичко това, когато си тръгне оттук, сякаш никога не е било. Друг начин нямаше.

Дните се влачеха, въпреки че бъдещите майки бяха заети през цялото време. Учеха дори и онези, които щяха да дадат децата си за осиновяване, на това как се гледа бебе, как да го къпят и повиват и как да стерилизират шишетата… все неща, за които Мери не искаше и да знае.

Научи какво ще стане, когато започнат родилните болки, че това ще отнеме дълго време — десет, дванайсет часа, а може и повече, както беше характерно за първото раждане. Каза си, че това няма значение, просто искаше всичко да приключи.

На сутринта, когато започнаха родилните й болки, тя получи картичка от Джим и Алфи. Беше замазана снимка в ярки цветове на остров с палми, на която те бяха написали От Рая.

„Късмет. Мери, бяха пожелали те. Помни, че Раят е там, където е сърцето ти“.

Веднага след това водата й изтече, а малко по-късно започнаха контракциите. Изненадаха я със силата си, но тя си каза смело, че са поносими. Старшата сестра дойде да я види. Каза й, че скоро ще дойде и лекарят и че добре се справя, но има още много. Мери погледна часовника на стената: беше единайсет часът преди обяд.

В единайсет вечерта тя лежеше в метално болнично легло в пред родилното отделение. Бяха вдигнали страничните табли, за да не падне, докато се върти, обезумяла от болка. Тя стисна зъби и си каза, че ще преживява минута по минута, секунда по секунда, просто ще премине, а утре всичко ще е свършило и тя ще бъде свободна. Болката я преряза и тя си пое дълбоко дъх, стиснала зъби, без да пророни и звук.

— За Бога, викай, момиче, защо не викаш? — възкликна акушерката удивена. — Това е момент, когато на жената й е позволено да си повика добре.

Но Мери само стисна по-здраво зъби. Лицето на мъжа, който я беше изнасилил, плуваше пред затворените й очи. Втренчените му тъмни очи пронизваха нейните, докато тя се люлееше между мъчителните контракции. По-скоро би умряла, отколкото да си позволи да вика за негово задоволство.

Най-накрая, когато вече си мислеше, че повече не би издържала, някъде около пет сутринта, тя чу гласовете им:

— Напъни, Мери, хайде, момиче, свършвай вече. Напъни… още… още…

Тя не усети кога бебето се измъкна от нея, но чу плача му. Искаше й се да сложи длани на ушите си, за да не го чува, но не можеше да помръдне, защото акушерките държаха ръцете й. Можеше само да лежи и да си мисли с ужас: „Това е неговото бебе. Чудовището се роди“.

— Момиче е — обяви лекарят и подаде бебето на акушерката, за да го изкъпе.

— Не искам да знам — промърмори тя, загубена в мъгляви кошмари.

Разплака се и акушерката изтри сълзите й.

— Всичко е наред — промълви тя меко. — Беше много смела, Мери. Сега можеш да си поплачеш.

Малко по-късно тя лежеше в закритото със завеси легло в отделението. Прозорецът беше широко отворен, слънцето тъкмо беше изгряло и топлината му докосна лицето й. Чувстваше се много спокойна, всичко беше приключило.

— Мери — повика я старшата сестра.

Очите й се отвориха рязко и тя я изгледа.

— Ето бебето ти — сестрата й подаде розовото вързопче. — Време е за хранене.

И тя остави бебето в ръцете на Мери.

От шока цялото й тяло се скова. Гърлото й беше пресъхнало и не можеше да проговори. Усещаше леката тежест в ръцете си, но нямаше сили да погледне надолу.

— Разкопчай нощницата си, скъпа — погледна я мило старшата сестра.

— Не мога — изграчи тя. Не искаше да гледа. — Не мога.

— Тя е красиво бебе — успокои я сестрата. — Има нужда да бъде нахранена. Хайде, Мери. Приеми отговорността си.

Мери откъсна очи от старшата сестра и погледна неохотно към съществото, което щеше да се храни от нея. Гледа дълго дъщеря си, после се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Бризът донесе сладостното ухание на люляк от храста под прозореца й. Ароматът внезапно я изпълни с блаженство. Тя отново погледна детето. Очите му бяха също като нейните — големи, сини и леко разконцентрирани. Имаше кръгло розово личице, устенца като розичка и руса косичка. Бебето съвсем не беше чудовище. Беше красиво, съвършено. Беше нейно.

Мери се облегна на възглавницата, с ръце около бебето. Тя прокара учудено пръст по русата главица. Уханието на люляк я обгръщаше, слънчевата светлина я стопляше. Осъзна, че онова, което изпитва към малкото безпомощно бебе, е чиста обич.

На следващия ден каза, че е премислила, и в крайна сметка не може да даде детето за осиновяване.