— Искаш да кажеш, че снощи отвън са били фотографи от някой жълт вестник?
— Точно така.
— Но те едва не те убиха с това каране. Как можаха? Как смеят?
Тя захвърли лъжицата и закрачи със скръстени ръце и стиснати устни.
— Толкова ниско ли са паднали, че са готови да убият за някакви евтини снимки? Боже мой!
— Поне не е бил серийният убиец.
Тя спря да крачи.
— Не, не е бил той.
Смразена, тя си спомни ужаса от предната нощ.
— Значи няма защо да се тревожиш за това. Остават единствено заглавията във вестниците, които разтръбяват личния ти живот.
Тя му отправи омайваща усмивка, замаяна от обзелото я облекчение.
— По дяволите моят личен живот, детективе. Заслужаваше си.
— Надявам се, че ще продължиш да мислиш така, когато ти кажа, че трябва да се връщам в града.
— Искаш да кажеш сега? Веднага?
— Е, след бърканите яйца.
— Оох, яйцата… — Тя грабна тигана от печката и загледа ужасено втвърдената маса.
— Добре, че се сетих да взема кифли — добави той. — Остава единствено да свариш кафето, Малоун.
— И след това поемаме на път — въздъхна тя мрачно.
— Както казах и на Скуийз, това е то полицейският живот — кимна той.
Но я целуна по носа, преди да се качи, за да си вземе душ.
Два часа по-късно бяха на летище „Логан“ и се сбогуваха. Той огледа претъпкания салон и гледащите ги непознати, но после си каза да вървят по дяволите и целуна Мал.
— И без това са го чели във вестниците. Сега ще знаят, че е истина — прошепна той в ухото й. — Ще ти се обадя довечера.
— Няма да се оплаквам — отвърна му тя. — Знам, че това е полицейският живот.
— Не е така през цялото време, наистина не е.
Мал остана загледана след него, докато той се отдалечаваше. Беше сигурна, че мислите му вече са при серийния убиец. Сърцето й подскочи, когато той се обърна и я погледна. После вдигна ръка за сбогом и изчезна зад ъгъла.
Тя се качи усмихната на самолета за „Ла Гуардия“. По-късно отново се усмихна, когато изслуша съобщението му на телефонния секретар.
— Просто проверявам дали всичко е наред, когато си се прибрала вкъщи, Малоун. Извинявай за случилото се и за вестниците… въпреки че снимката ти въобще не е лоша. Ще се погрижа следващия път да бъде по-хубава. Ще ти се обадя по-късно.
Тъкмо беше събула обувките си, когато телефонът иззвъня. Беше Бет Харди.
— Виждам, че двамата с красивия детектив сте на първите страници на вестниците — поде тя. — И то в любовно гнезденце, не къде да е.
— Ще става по-зле. — Мал й разказа набързо за предната нощ. — Така че в бъдеще могат да се очакват още първи страници, а и още снимки, предполагам. Но не в любовното гнезденце, защото Красивият детектив се върна на работа. А ти знаеш какво казват хората.
— Очи, които не се виждат, се забравят? Съмнявам се. Красивият детектив беше изключително внимателен след предаването в четвъртък. Съветът ми е да оставиш нещата да си вървят сами. Всеки, който казва нещо лошо за теб и Джордан, просто завижда. До утре, мила.
Мал тъкмо сваляше чорапите си, когато телефонът звънна отново.
— Тъкмо седя и си мечтая двамата да сме отново в любовното гнезденце — каза Хари.
Мал отново усети как сърцето й потръпва. Тя се отпусна на леглото и се усмихна.
— О, разбира се — му отвърна. — Можеш да поканиш и фотографите и да направим няколко пози за тях.
Тя чу въздишката му. После й каза със съжаление:
— Все пак си струваше. Няколко шева, разбит „Ягуар“, стрелба и клюки… какво повече може да очаква човек от добре прекарани почивни дни с жена си?
— Твоята жена, детективе? Не избързваме ли малко? Това са само няколко вечери, празненства и малко целувки и прегръдки тук и там.
— Не е много, нали? — изрече той мрачно. После се разсмя. — Малоун, не знам защо се обадих. Виждам, че отново си във форма.
— Все пак се радвам, че го направи — каза тя с глас, който му прозвуча като милувка.
— Аз също — отвърна той нежно. — Внимавай. Ще ти се обадя утре.
Връзката прекъсна, но тя продължи да стиска слушалката. Не й се искаше да се разделя с него. Животът изглеждаше по-празен, когато го нямаше.
Тя си взе душ и облече халат. Внезапно се почувства изтощена и се сети, че е спала само два часа. Прозина се, направи си чаша чай и отиде в кабинета си, за да прегледа останалите съобщения. На бюрото я чакаше някакъв плик.
Тя го отвори, като отпиваше от чая си, и прочете единствения ред, написан там. Добре дошла, Мери Малъри.
Горещият чай поля треперещата й ръка и я изгори, но сякаш не забеляза. Смазана, тя се взираше в късчето хартия. По гърба й пробяга тръпка. Бележката не беше от Хари. Не бяха и фотографите.
Освен Хари имаше само още един човек, който знаеше истинското й име.
Глава 41
Мъжът беше в градината си и се занимаваше с розите си. Някои вече бяха започнали да цъфтят със стегнати, изящни цветове в яркочервено и пурпурно. Смяташе, че те са толкова съвършени, доколкото е възможно за рози — сдържани в своята красота, за разлика от натруфените, приличащи на зелки рози, или пък пълзящите рози, при които нямаше никакъв ред. Той огледа внимателно всяка свежа пъпка и се намръщи, когато видя купчинка ларви, изпиващи соковете на старателно отглежданите му растения.
Влезе в гаража, където държеше градинските си принадлежности, и бързо смени химикалите. После педантично започна да пръска всеки лист, всяко растение, всеки корен. Когато се убеди, че е унищожил всички животинки, той се върна в къщата, заключи вратите и изми ръцете си внимателно.
Погледна часовника си. Беше седем вечерта. Замисли се дали Мери Малъри Малоун се е прибрала вече вкъщи, и с усмивка си представи лицето й, когато открие краткото му съобщение за добре дошла. Намирането на адреса и телефона й беше доста добър ход. Всъщност остана удивен, че успя толкова лесно. Понякога сам себе си изненадваше.
Облече чиста риза и хубаво сако, среса се и се огледа в огледалото. Взе парцал от едно чекмедже и избърса черните си обувки марка „Гучи“. Доволен от безупречния си вид, той пое към бистрото, което предпочиташе в неделя вечер.
Беше тихо. Дадоха му любимата му маса до прозореца и той поръча обичайното печено пиле с пюре от картофи. Този път поиска половин бутилка вино, вместо чашата, която изпиваше обикновено. В края на краищата имаше много неща да празнува тази вечер, помисли си той, като разтвори вестника и видя снимката на Мери Малъри Малоун с детектив Хари Джордан в тяхното любовно гнезденце. Те не знаеха кой е той и никога нямаше да научат. Отново беше печелившата страна и този път смяташе да се наслаждава на това.
Щеше да си поиграе на нерви с госпожа Малоун, преди да й обяви война. Щеше да я поразтърси, както тази събота, например. Онези проклети фотографи бяха действали като аматьори. Да излетят оттам без фарове, като някои руски шпиони. Единственото, което трябваше да направят, беше да минат покрай него на дълги светлини. За известно време той нямаше да може да види каквото и да било, а те щяха да са изчезнали.
