Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало
ГЛАВА I
В едно обикновено утро вик на ужас беше звука, с който Артър Дент се събуди и внезапно си спомни къде всъщност беше.
Не беше само от това, че пещерата беше студена, не беше само от това, че беше влажна и смърдяща. Беше от това, че пещерата се намираше по средата на Излингтън и нямаше да има автобус през следващите два милиона години.
Времето е най-лошото място, да кажем, в което можеш да се изгубиш, и Артър Дент можеше да го удостовери, доста поизгубен и в пространството, и във времето. Загубването в пространството най-малкото те кара да се чувствуваш зает.
Той беше загазил, намирайки се на предисторическата Земя, вследствие на сложна последователност от събития, които го свариха напълно неподготвен и го захвърлиха в особени райони на Галактиката, за чието съществуване не беше и подозирал, и макар че животът му сега беше много много много спокоен, той все още се чувствуваше изнервен.
Той не се беше радвал от пет години.
Тъй като не беше виждал никого отпреди четири години, когато си правеха компания с Форд Префект, не се беше чувствувал обиждан през цялото това време.
Освен веднъж.
Това се случи през една пролетна вечер преди две години.
Той се връщаше в пещерата си малко преди здрачаване, когато усети някакви светлини, които мигаха тайнствено през облаците. Той се обърна и се взря в тях с внезапно появила се в сърцето му надежда. Бягство. Изход. Освобождение. Несбъдваемата мечта на корабокрушенеца — кораб.
Докато гледаше и се взираше с вълнение и учудване, дълъг сребрист кораб се спусна през топлия вечерен въздух, тихо, безшумно, дългите му опори се разгънаха с леки технологично балетни движения.
Той леко допря земята, и малкото шум, породил се от това действие, замря веднага, като че ли беше приспан от вечерното спокойствие.
Една рампа се разгъна отвътре.
Навън бликна светлина.
Един висок силует се появи от люка. Той слезе по рампата и застана пред Артър.
— Ти си глупак, Дент — каза той простичко.
Беше извънземен, много извънземен. Имаше особен извънземен ръст, особена извънземна сплескана глава, особено присвити малки извънземни очи, беше екстравагантно обвит със златни въжета с особен извънземен дизайн, и имаше бледа сивозелена извънземна кожа, която повечето сивозелени лица могат да придобият само с помощта на много упражнение и много скъп сапун.
Артър се извърна към него.
Той се втренчи право в него.
Първоначалното Артърово чувство на надежда и трепет мигновено беше заменено от учудване, и всичките му мисли поведоха битка за спечелване на гласните му струни, които да използуват в този момент.
— Хммм? — каза той.
— Б… б… б… ъх — прибави той.
— Р… ра… ох… кой? — смогна да каже накрая и изпадна в откровена тишина. Той чувствуваше ефекта от това да не говориш нищо с никого, откакто се помниш.
Извънземното създание се намръщи за момент и погледна в нещо, което би трябвало да бъде някакъв вид папка, което държеше в своята тънка вретеновидна извънземна ръка.
— Артър Дент? — запита то.
Артър безпомощно кимна.
— Артър Филип Дент? — продължи извънземното с ефективно джафкане.
— Хм, хм… да… хм, хм — потвърди Артър.
— Ти си глупак — повтори то, — истински задник.
— Хм…
Създанието си кимна, изписа особен извънземен знак в папката си, и бързо се запъти обратно към кораба си.
— Хм… — каза Артър отчаяно, — хм…
— Не ми го казвай — отряза го извънземното, след което се качи по рампата, мина през люка и изчезна в кораба. Корабът се затвори и започна да издава нисък пулсиращ звук.
— Хм, хей! — изкрещя Артър, и побягна безпомощно към кораба.
— Почакай само една минутка — извика той. — Какво е това? Какво? Почакай!
Корабът се вдигна и като че ли разпръсваше теглото си като було по земята, слд което леко се завъртя. След това странно се понесе нагоре във вечерното небе, мина през облаците, осветявайки ги за малко, и после изчезна, оставяйки Артър, който танцуваше мъничък танц, сам на земята.
— Какво? — изкрещя той. — Какво? Какво? Хей, какво? Върни се и го кажи отново!
Той скача и танцува, докато краката му не се разтрепераха, и крещя, докато белите му дробове не се изпилиха. Така и не получи отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да му говори.
Извънземният кораб вече гърмеше покрай външните граници на атмосферата по своя път към ужасяващата пустота, която разделя едно от друго малкото неща, които се намират във Вселената.
Неговият собственик, извънземното със скъпия тен, се облегна в креслото си. Името му беше Воубагър Безкрайно Продълженият. Той беше човек с цел. Не много добра цел, както той може би допускаше в началото, но най-малкото беше цел и най-малкото го караше да се движи.
Воубагър Безкрайно Продълженият беше — всъщност е — едно от малкото безсмъртни същества във Вселената.
Тези, които са се родили безсмъртни, инстинктивно знаят как да се справят с това, но Воубагър не беше от тях. Всъщност той ги мразеше всички тези спокойни копелета. Безсмъртието му се беше прикачило за него след нещастен случай с един неразумен ускорител на частици, един течен обяд и чифт гумени ленти. Точните детайли на случая не са важни, защото никой никога няма да успее да пресъздаде същите обстоятелства, при които той се е случил, и много хора са завършили, изглеждайки много глупаво, или умирайки, или и двете наведнъж, когато са се опитвали.
Воубагър затвори очи с жестоко и отпаднало изражение, пусна малко лек джаз по корабното стерео, и си помисли, че би могъл да го направи ако не беше изживявал неделните следобеди; наистина щеше да го направи.
Смешно беше да започне — той си имаше топка, живееше опасно, поемаше рискове, занимавайки се с дългосрочни инвестиции с висока отстъпка, и изобщо надживяваше всички.
Най-накрая той не можеше да се справя с неделните следобеди и с ужасната апатия, която започва да те обзема около 2 и 55, когато знаеш, че вече си се изкъпал толкова пъти, колкото е обичайното за този ден, че колкото и сериозно да се взираш в дадена статия от вестник, всъщност никога няма да я прочетеш, или да използуваш революционно новата технология за подкастряне, която се описва там, и че колкото повече се взираш в часовника, толкова по-милостиво стрелките ще наближават към четвъртия час, и ще навлезеш в дългото мрачно време за чай.
Така че нещата започнаха да му втръсват. Веселите усмивки, които се появяваха на лицето му, когато присъствуваше на погребенията на други хора, започнаха да избледняват. Той започна да презира Вселената като цяло и всеки в нея поотделно.
Това беше моментът, в който той измисли своята цел, не щото, което щеше да го тика напред, и което, както се видя, щеше да го подтиква напред завинаги. То беше следното:
Той щеше да обиди Вселената.
Това беше, той щеше да обиди всички в нея. Индивидуално, персонално, един по един, и (това беше нещото, при което той наистина реши да скръцне със зъби) по азбучен ред.
Когато хората протестираха срещу него, както те понякога правеха, че този план е не само погрешен, но всъщност неосъществим поради броя на хората, родени и умрели през цялото това време, той само щеше да
