Беше черна.
Където не беше черна, му се искаше да е, защото цветовете, с които бяха боядисани някои неописуеми детайли, варираха ужасно в целия спектър от оконеподчинителни цветове — от Ултражестокото до Инфрамъртвото3, преминавайки през Чернодробнопурпурно, Омразнолилаво, Гнойножълто, Изгореночовешко и Гангреннозелено по средата.
Неописуемите детайли, които бяха боядисани с тези цветове, представляваха капчуци, които биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си.
Всички капчуци гледаха навътре от стените, от колоните, от летящите подпори, от подиумите за хора, срещу Статуята, до която ще стигнем след момент.
И ако капчуците биха накарали Френсиз Бейкън да се откаже от обяда си, от израженията на лицата по капчуците ставаше ясно, че Статуята би ги накарала да зарежат своя, ако бяха достатъчно живи, за да могат да се хранят — а те не бяха — и ако някой се опиташе да им го сервира, което нямаше да стане.
Наоколо по паметните стени имаше голями издялани скални блокове — в памет на тези, които са паднали от ръката на Артър Дент.
Имената на някои от тях бяха подчертани и имаха звездички до тях. Така например, името на кравата, която била заколена и от чието филе се случила вечерята на Артър Дент, беше изписано простичко, докато името на рибата, която Артър Дент беше уловил собственоръчно и после беше решил, че не му харесва и я оставил на ръба на чинията си, имаше двойно подчертаване, три реда звездички и кървав кинжал, прибавен като украшение с цел само да подчертае точката.
И най-извратеното от всичко това беше, освен Статуята, до която леко и постепенно се приближаваме, много ясният извод, че всички тези хора и същества са всъщност една личност — отново и отново.
И беше толкова ясно, че тази личност е може би несправедливо, изключително разстроена и ядосана.
Всъщност щеше да бъде по-почтено да се каже, че е достигнала до ниво на раздразнение, подобно на което никога не е било виждано във Вселената. Беше раздразнение с епически размери, горящ изсушен пламък, подхранван от омразата и раздразнението, които сега обхващат цялото пространство и време, с цялата им безгранична сянка.
И цялото това раздразнение беше дало пълното си отражение в Статуята в центъра на всичката тази чудовищност, а това беше статуя на Артър Дент. Тя беше висока петдесет фута, но те все едно бяха инч, а нямаше инч от нея, който да не е пропит с омраза и оскърбление към изображението, и петдесетте фута от това нещо бяха достатъчни да накарат когото и да е да се почувствува зле. От малката пръчица отстрани на носа му до жалкия ръб на шлифера му нямаше местенце от Артър Дент, което да не беше поругано и охулено от скулптора.
Артър беше представен като горгона, като зъл хищен граблив кървав великан-човекоядец, който си просичаше път през индивидуалната Вселена на едно невинно същество.
С всяка от тридесетте си ръце, които скулпторът в пристъп на артистична решителност беше решил да му даде, той или дереше заек, или размазваше муха, дърпаше кокали, изваждаше въшки от косата си, или правеше нещо, което Артър отначало не можа да определи какво точно представлява.
Многото му крака газеха мравки.
Артър постави ръце на очите си, увеси глава и я разклати бавно наляво-надясно от ужас и тъга заради лудостта на нещата.
И когато отново отвори очи, там пред него стоеше фигурата на човека или съществото, или каквото там беше, когото той явно беше преследвал през цялото това време.
— ХххххррррррааааааХХХХХХ! — каза Аграджаг.
Той, или то, или каквото и да беше, приличаше на луд дебел прилеп. Той бавно се носеше около Артър и решително го подбутваше с нокти.
— Виж!… — започна да протестира Артър.
— ХххххррррррааааааХХХХХХ!!! — обясни Аграджаг и Артър неохотно прие на дъното на душата си, че е доста уплашен от това ужасно и странно разбито привидение.
Аграджаг беше черен, подпухнал, сбръчкан и кожест.
Крилата му бяха някак си по-страховити, защото успяваха някак си да бъдат не само патетични пречупени цапащи нещица, каквито си бяха, а силни, мускулести, порещи въздуха. Страховитото нещо вероятно идваше от упоритостта на продължаващото му съществуване в разрез с всички физически закони.
Той имаше най-изумителната колекция от зъби.
Те изглежда че бяха взети от съвсем различни животни и бяха наредени в устата му под много причудливи ъгли, и изглеждаше, че ако някога се опита да сдъвче нещо, той би отхапал половината от собственото си лице, и вероятно би си извадил едното око.
Всяко от трите му очи беше малко и напрегнато, и гледаше наоколо лудо, като риба в люляков храст.
— Бях на мач по крикет — просъска той.
Това предизвика на лицето му такова нелепо изражение, че Артър буквално се задави.
— Не в това тяло — изсъска създанието, — не в това тяло! Това е последното ми тяло. Последният ми живот. Това е тялото ми за отмъщение. Моето тяло-за-убиване-на-Артър-Дент. Последният ми шанс. Трябваше да се боря, за да го спечеля.
— Но…
— Бях на — изръмжа Аграджаг, — мач по крикет! Имах слабо сърце, но какво, казах на жена си, може да ми се случи на мач по крикет? Като гледам, какво се случва?
— Двама души доста злобно се появиха от тъмния въздух точно пред мен. Последното нещо, което не можех да не забележа преди слабото ми сърце да изпадне в шок беше, че единият от тях е Артър Дент, който имаше заешки кокал в брадата си. Съвпадение?
— Да — каза Артър.
— Съвпадение? — изпищя създанието, болезнено тупайки очупените си крила и отваряйки малка рана на лявата си буза с един много гаден зъб. При по-близък оглед, какъвто Артър се надяваше да избегне, се забелязваше, че по-голямата част от лицето на Аграджаг е покрито с парцаливи ивици черна лепяща лента.
Той нервно се отдръпна. Почеса брадата си. Беше безкрайно изнехадан да открие, че в нея все още има заешки кокал. Той го извади оттам и го захвърли надалеч.
— Виж — каза той, — съдбата само си прави глупави номера с теб. С мен. С нас. Това е пълно съвпадение.
— Какво имаш против мен, Дент? — озъби се съществото, напредвайки към него със страховито поклащане.
— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо.
Аграджаг го фиксира със стъклен поглед.
— Струва ми се странно да се свържеш с някого, срещу когото нямаш нищо напротив, убивайки го през цялото време. Много любопитен пример за социално взаимодействие, така бих нарекъл това. Също бих го нарекъл лъжа!
— Но виж — каза Артър, — аз много съжалявам. Имало е ужасно недоразумение. Трябва да тръгвам. Имаш ли часовник? Призван съм да спася Вселената. — Той се отдръпна още повече.
Аграджаг напредна още повече.
— От една страна — изсъска той, — от една страна реших да се предам. Да, нямаше да се връщам. Щях да стоя в долния свят. И какво стана?
Артър показа със случайни поклащания на главата си, че няма представа и изобщо не иска да има. Той откри, че е отстъпил до студения мрачен камък, от който беше издялана с кой знае какви Херкулесови усилия чудовищната пародия на чехлите му. Той погледна нагоре към собственото си ужасяващо пародийно изображение, което се издигаше над него. Той все още се чудеше на това какво ли прави една от ръцете му.
— Бях придърпан не по собствено желание обратно в материалния свят — продължи Аграджаг, — като букет петунии във, може би трябва да прибавя, ваза. Този доста щастлив кратък живот започна с мен в
