моята ваза, незакрепена на триста мили над повърхността на доста мрачна планета. Не на позиция, определена от природата за ваза с петунии, можеш да си помислиш. И ще бъдеш прав. Този живот завърши след много малко, триста мили по-надолу. Може би трябва да прибавя, в пресните останки на един кашалот. Моят брат по съдба.
Той се вгледа в Артър с подновена злоба.
— По пътя надолу — озъби се той, — не можех да не забележа един блестящо изглеждащ бял космически кораб. И гледайки през илюминатора на този блестящо изглеждащ космически кораб седеше един самодоволно изглеждащ Артър Дент. Съвпадение?
— Да! — изкрещя Артър. Той отново погледна нагоре и проумя, че ръката, която го беше озадачила, беше представена като безпричинно лишаваща от съществуване ваза с обречени петунии. Това не беше идея, която лесно се набиваше в очи.
— Трябва да вървя — каза Артър.
— Можеш да тръгнеш — каза Аграджаг, — след като те убия.
— Не, това няма да бъде полезно — обясни Артър, започвайки да се изкачва по твърдия каменен наклон на издялания му чехъл, — защото трябва да спася Вселената, нали виждаш. Трябва да намеря Сребърната пръчица, това е въпросът. Бих се затруднил безкрайно много, ако трябва да го направя мъртъв.
— Да спасиш Вселената! — изплю се презрително Аграджаг. — Трябвало е да си помислиш за това преди да започнеш кървавото си отмъщение срещу мен! А какво ще кажеш за времето, когато беше на Ставромула Бета, и някой…
— Никога не съм бил там — каза Артър.
— …се опита да те убие, и ти се наведе. Кого си мислиш че улучи куршума? Какво каза?
— Никога не съм бил там — повтори Артър. — За какво говориш? Трябва да вървя.
Аграджаг спря по следите му.
— Ти трябва да си бил там. Ти беше отговорен за моята смърт там, както и навсякъде другаде. Невинен свидетел! — той потрепери.
— Никога не съм чувал за това място — настоя Артър, със сигурност никой никога не се е опитвал да ме убие. Никой друг освен теб. Може да дойда тук по-късно, не мислиш ли?
Аграджаг примигна бавно, с някакъв вдървен панически ужас.
— Не си бил още на Ставромула Бета… все още? — прошепна той.
— Не — каза Артър, — не знам нищо за това място. Със сигурност не съм бил там и нямам никакви намерения да ходя.
— О, тук си прав — промърмори Аграджаг с разбит глас. — Тук си прав. Ох, майната му! — И диво се огледа за него в своята огромна Катедрала на омразата. — Доведох те тук прекалено рано!
Той започна да пищи и да реве:
— Довел съм те тук прекалено рано.
Внезапно той изруга Артър и обърна гибелно омразно око към него.
— Както и да е, ще те убия! — изрева той. — Дори ако това е логически невъзможно, ще се опитам, по дяволите! Ще взривя цялата тази планина! — Той извика, — нека да видим как ще излезеш оттук, Дент!
Той забърза с болезнено клатещо се накуцване към нещо, което приличаше на малък черен жертвен олтар. Сега викаше толкова диво, че наистина си изпонасече лицето лошо. Артър скочи от наблюдателницата си, от издялания си собствен крак, и побягна, опитвайки се да обуздае три-четвърти полудялото създание.
Той скочи отгоре му и разби странното чудовище в ръба на олтара.
Аграджаг изкрещя отново, подскачайки лудо за момент и обрърна злобно око към Артър.
— Знаеш ли какво направи? — изклокочи той болезнено. — Току-що дойде и ме уби отново. Питам, какво искаш от мен, кръвнико?
Той отново подскочи от кратък апоплектичен пристъп, потрепера и падна, пляскайки голям червен бутон на олтара.
Артър се сепна от ужас и страх, първо от това, което изглежда беше направил, и после от силни сирени и камбани, които внезапно разтресоха въздуха, за да обявят някаква шумна тревога. Той диво се огледа наоколо.
Единственият изход като че ли беше пътят, по който той беше влязъл. Той запердаши към него, захвърляйки торбата от гадна имитация на леопардова кожа.
Втурна се безразборно-случайно през мазето-лабиринт и като че ли беше преследван страховито все повече и повече от клаксони, сирени и мигащи светлини.
Внезапно той зави иззад един ъгъл и видя светлина пред себе си.
Тя не мигаше. Беше дневна светлина.
ГЛАВА XIX
Въпреки че се знае, че от цялата Галактика само на Земята Крикит (или крикет) е разглеждан като подходящ предмет за игра и подари тази причина е била отбягвана, това важи само за нашата Галактика, и по-точно за нашето измерение. В някои от по-висшите измерения чувствуват, че могат повече или по-малко да се радват, и играят една особена игра, наречена Брокиански Ултракрикет, което и тяхният трансизмерителен еквивалент за билиони години.
— Нека бъдем откровени, това си е гадна игра — (казва ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ) — но тогава всеки, който е бил в някое от по-висшите измерения ще знае, че обитателите им са доста мръсни езичници, които са захвърлени там и които трябва да бъдат смачкани и преработени, и биха били, ако някой можеше да измисли начин за изстрелване на снаряди в долния десен ъгъл на реалността.
Това е друго потвърждение на факта, че ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ ще ангажира всеки, който иска да влезе в сградата му направо от улицата и да бъде ограбен, особено ако му се случи да влезе направо от улицата следобяд, когато много малко хора от редовния персонал са там.
Това има фундаментален смисъл.
Историята на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е история на идеялизъм, борба, отчаяние, страх, успех, крах и ненормално дълги паузи за обяд.
Най-ранните създатели на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ сега са изгубени в мъглите на времето заедно с повечето от финансовите му книжа.
За другите, както и за по-любопитните теории къде са се изгубили, виж по-надолу.
Както и да е, повечето от оцелелите истории разказват за основалия го редактор — Хвърлен Фруугмиг.
Хвърлен Фруугмиг, така да се каже, основа ПЪТЕВОДИТЕЛЯ, полагайки основите на основните му принципи на честност и идеализъм, и се разори.
Последваха много години крайна бедност, през които той се консултираше с приятели, седеше в тъмни стаи в незаконни умствени състояния, мислейки за това-онова и глупеейки с тежести, и когато после шансът дойде със Ордена на Свещените обядващи монаси от Вуундуун (които претендираха, че тъй като обядът се намира в средата на човешкия темпорален ден, а човешкият темпорален ден може да бъде разгледан като аналогия на духовния му живот, то Обядът може да бъде:
(а) разглеждан като център на човешкия духовен живот, и
(б) провеждан във весели хубави ресторанти ), той преоснова ПЪТЕВОДИТЕЛЯ, формулирайки основните му принципи на честност и идеализъм и където можеш да ги събереш заедно, и поведе ПЪТЕВОДИТЕЛЯ към първия му голям търговски успех.
Той също така започна да развива и да експлоатира ролята на редакторските обедно почивки, които беше редно да отнемат толкова критична част от историята на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ, което значи, че повечето от фактическата работа се вършеше от някой минаващ странник, комуто се случваше следобед да броди из празните кантори и да вижда по нещо, което си заслужава да бъде извършено.
Малко след това ПЪТЕВОДИТЕЛЯ беше закупен от издателството Мегапингвин от Малка Мечка Бета; по такъв начин всяко нещо беше поставено на звучна финансова основа и позволи на четвъртия редактор —
