Лиг Лъри Младши — да излиза в обедна почивка с такъв затаяващ дъха успех, че дори усилията на новите редактори, които започнаха да се занимават със спонсориране на благотворителни обедни почивки, изглеждаха в сравнение само като ядене на сандвичи.
Всъщност Лиг формално никога не е напускал редакторския си пост, той просто напусна кантората си една сутрин и досега още е в неизвестност.
Все пак обаче мина около един век, много членове от персонала на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ все още пазят романтичната представа за това, че той просто е изскочил за един кроасан със шунка и ей сегичка ще се върне, за да свърши солидна доза следобедна работа.
По-точно казано, всички редактори от времето на Лиг Лъри Младши насам се водят като Действуващи редактори, а бюрото на Лиг все още е запазено така, както го е зарязал, като само отгоре е поставена една малка табелка, на която пише „Лиг Лъри Младши, Редактор, предполагаемо Нахранен“.
Някои много прибързани и подривни източници подхвърлят версията, че Лиг всъщност е загинал в един от първите необикновени опити с ПЪТЕВОДИТЕЛЯ за алтернативно книгосъхранение. Много малко се знае за това, и още по-малко е казано. Всеки, който е забелязал, ако си направи труда, любопитния, но абсолютно съвпадащия и безсмислен факт, че всеки свят, в който ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ открива счетоводен отдел, малко след това бива унищожен от война или някакво друго природно бедствие, е задължен да се съди с парчетата от счупено.
Интересен, макар и напълно несвързан факт е, че два или три дена преди унищожението на планетата Земя, което отвори място за строеж на нова хиперкосмическа магистрала, се усети драматичен подем в броя на НЛО-тата там, не само на игрището за крикет Лорд’с в Гората на Сейнт Джон, Лондон, но също така и над Гластънбъри в Съмърсет.
Гластънбъри отдавна беше свързан с митове за древни крале, вещици и магии, редове от трева и лекуване на брадавици, и сега беше избран за място за нова финансова кантора на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, и така документи за десетгодишен период бяха превърнати в магически хълм точно извън града малко преди да пристигнат Вогоните.
Нито един от тези факти, колкото и да са странни и необясними, не е толкова странен или необясним, колкото са правилата на играта Брокиански Ултракрикет, така както тя се играе в по-висшите измерения. Целият набор от правила е толкова масивен, че единственият път, когато те бяха събрани всичките накуп, предизвикаха гравитационен колапс и се превърнаха в черна дупка.
Както и да е, краткото съдържание е както следва:
Правило първо: Присади си най-малко три крака в повече. Няма да са ти от полза, но това забавлява тълпата.
Правило второ: Намери един играч на Брокиански Ултракрикет. Размножи го чрез клониране няколко пъти. Това ще те спаси от ненормален брой досадни селекции и тренировки.
Правило трето: Сложи своя и противниковия отбори в едно голямо поле и постройте висока стена около тях.
Причината за това е, че въпреки че играта е велик зрелищен спорт, но разстройството, изпитано от присъствието и невъзможността да видиш какво става, те кара да си представяш нещо, което е по- вълнуващо отколкото всъщност е. Тълпа, която само гледа доста еднообразната игра, изпитва много по- малко задоволство от живота, отколкото тълпа, която вярва, че току-що е пропуснала най-драматичното събитие в историята на спорта.
Правило четвърто: Хвърли през стената много различни елементи от спортна екипировка за играчите. Всичко ще свърши работа — бухалки за крикет и бейзкуб, пистолети за тенис, ски, всичко, с което можеш да изпълниш добър замах.
Правило пето: Сега играчите трябва безразборно да си нанасят удари за всичко, което заслужават, и с всичко, до което могат да се докопат. Когато един играч отбележи „удар“ на друг играч, веднага трябва да избяга и да му се извини от безопасно разстояние.
Извиненията трябва да бъдат кратки, откровени, и за максимална яснота и точки — отправяни през мегафон.
Правило шесто: Печелившият отбор трябва да бъде първият отбор, който печели.
Любопитно, че колкото повече страстта по играта обхваща по-висшите измерения, толкова повече всъщност тя не се играе, защото повечето от състезаващите се отбори сега са в състояние на постоянна война, всеки срещу всеки, заради интерпретирането на тези правила. Всичко това е за добро, защото за дълъг период една добра солидна война нанася по-малко психологически поражения, отколкото една протакаща се игра на Брокиански Ултракрикет.
ГЛАВА XX
Докато Артър бягаше, като се хвърляше, щураше се и се задъхваше надолу по склона на планината, внезапно почувствува, че планината с целия си обем се задвижи много, много леко след него. Зароди се тътнеж, бучене, леко замъглено движение и близване от топлина и зад него. Той побягна с жестоко впечатление за страх. Земята започна да се плъзга и той внезапно почувствува мощта на думата „земеплъзгане“ по начин, който никога преди не беше изпитвал. Тя винаги беше за него само дума, но сега внезапно и ужасно почувствува, че пързалянето е странно и болезнено нещо, за да бъде правено от земя. Тази го правеше, а той беше отгоре и. Той се почувствува зле от страх и потрепера. Земята се плъзна, планината се размаза, той се подхлъзна, падна, стана, отново се подхлъзна и побягна. Лавината започна.
Камъните, а после скалите, а после балваните, които се надигнаха като тромави кученца, бяха само много по-голями, много по-твърди, и почти безгранично по-подходящи да те убият, ако паднат върху теб. Очите му танцуваха с тях, краката му танцуваха с танцуващата земя. Той бягаше като че ли бягането беше ужасно изпотяваща болест, сърцето му удряше в ритъма на разлудялата се геологическа жестокост около него.
Логиката на ситуацията — т.е. че той беше смело готов да oцелее, ако следващият предвещаващ инцидент от сагата на неговото неумишлено преследване на Аграджаг трябваше да се случи — беше напълно обречена да се удари в мозъка му или да упражни някакво възспиращо въздействие върху него в този момент. Той бягаше със смъртен страх във себе си и над себе си, който го сграбчваше за косата.
И внезапно той отново се препъна и беше запокитен напред от значителния си импулс. Но точно в този момент, когато трябваше да се удари в земята учудващо силно, той видя една малка морскосиня чанта, която лежеше директно пред него, а той знаеше, че я беше изгубил в системата за получаване на багаж на Атинското летище преди някакви си десет години по личната му скала за време, и за свое удивление той напълно пропусна земята и се понесе във въздуха с пеещо съзнание.
Той правеше следното нещо: летеше. Озърна се изумен около себе си, но нямаше съмнение, че правеше точно това. Никаква част от него не докосваше земята и никаква част от него не я достигаше. Той просто се носеше във въздуха, а около него фучаха балвани.
Сега обаче той можеше да направи нещо, за да ги избегне. Примигвайки без усилия, той се издигна във въздуха, и сега балваните пресичаха празното пространство между него и земята.
Той погледна надолу с напрегнато любопитство. От земята до него сега имаше тридесет фута празен въздух, празен, ако не броите балваните, които обаче не стояха за дълго в него, а скачаха надолу в желязната хватка на закона за гравитацията, който като че ли внезапно беше дал отсрочка на Артър.
Почти веднага му хрумна с инстинктивна точност, че съхранението е внедрено в мозъка, че не трябва да мисли за него и че ако го направи, законът за гравитацията внезапно бързо ще погледне в неговата посока и да реши да узнае какво по дяволите си мисли че прави той там горе, и внезапно да изгуби всичко.
Така че той започна да си мисли за лалета. Беше трудно, но си го мислеше. Той си мислеше за приятната здрава закръгленост на дъното на лалето, мислеше си за интересното разнообразие от цветове и се зачуди каква част от общия брой лалета, които растат или са растяли на Земята, могат да бъдат намерени в радиус от една миля около вятърна мелница. След малко беше опасно отегчен от този влак от мисли, почувствува как въздухът се изплъзва около него, почувствува, че се носи надолу към пътеките на подскачащите балвани, за които отчаяно се опитваше да не мисли, така че си помисли за Атинското летище и това полезно го накара да се раздразни за около пет минути — на края на които сепнато откри, че се носи
