— Казах „как, по дяволите, се озова тук?“.
— Бях поредица от точки, плаващи съвсем случайно през Вселената. Познавате ли Тор? Той прави гръмотевици.
— Здрасти — каза Артър. — Очаквам, че е много интересно.
— Здрасти — каза Тор. — Така е. Имаш ли си пиене?
— Хм, всъщност не.
— Тогава защо не отидеш да си вземеш?
— Ще се видим по-късно, Артър — каза Трилиън.
Нещо бутна съзнанието на Артър и се заозърта наоколо по ловджийски.
— Зейфод не е тук, нали? — попита той.
— Ще се видим по-късно — каза отсечено Трилиън.
Тор се втренчи в него с големите си въгленочерни очи. Брадата му настръхна и колкото и малко светлина да имаше на това място, събра сили кратко и заплашително да присветне в рогата на шлема му.
Той хвана лакътя на Трилиън с много голямата си ръка и и бицепсите му се раздвижиха като двойка паркиращи Фолксвагени.
Той я отведе.
— Едно от интересните неща на това да бъдеш безсмъртен — каза той, — е…
— …едно от интересните неща за Космоса — чу Артър от страна на Слартибартфаст, който говореше на едно голямо обемисто същество, което изглеждаше като някой, изгубил битка срещу розов юрган, и се взираше унесено в дълбоките очи и сребърната брада на стария човек, — е колко тъп е той.
— Да. Тъп? — попита съществото и примигна с доста сбръчканите си и кръвясали очи.
— Да — каза Слартибартфаст. — Изумително тъп. Объркващо тъп. Виждаш ли, има прекалено много от него и прекалено малко в него. Искаш ли да те запозная с някои статистики?
— Хм, добре…
— Аз бих желал, моля. Те също са досадно сензационно тъпи.
— Ще се върна и ще ги чуя след момент — каза то, потупвайки го по ръката, и повдигна роклите си като кораб на въздушна възглавница, и се запъти към беснеещата тълпа.
— Мисля, че никога няма да се върне — изръмжа старият човек. — Ела, Землянино.
— Артър.
— Трябва да намерим Сребърната пръчица. Някъде тук е.
— Не може ли да се отпуснем за малко? — попита Артър. — Имах лош ден. Трилиън е тук случайно. Не казва защо, но това може би няма значение.
— Мисли за опасността за Вселената…
— Вселената — каза Артър, — е достатъчно голяма и достатъчно възрастна, за да може да се грижи сама за себе си за още половин час. Добре де — прибави той в отговор на нарастващото вълнение на Слартибартфаст, — ще се разкарам наоколо и ще видя дали някой я е забелязвал.
— Добре, добре — каза Слартибартфаст, — добре. — Той се завря в тълпата и всеки, покрай когото минаваше, му казваше да се отпусне.
— Виждали ли сте някъде една пръчица? — попита Артър един нисък човечец, който като че ли стоеше, нетърпелив да изслуша някого. — Направена е от сребро, жизненоважна е за бъдещата безопасност на Вселената и горе-долу толкова дълга.
— Не — ентусиазирано каза съсухреният нисък човечец, — но ела да пийнем и да ми разкажеш всичко.
Форд Префект цъфна до тях, танцувайки див, френетичен и не съвсем не-неприличен танц с някаква, която като че ли носеше операта в Сидни на главата си. Той водеше с нея безсмислен разговор, надвиквайки врявата.
— Харесва ми тази шапка! — извика той.
— Какво?
— Казах, че шапката ми харесва.
— Не нося шапка.
— Добре, тогава ми харесва главата ти.
— Какво?
— Казах, че ми харесва главата ти. Интересна костна структура.
— Какво?
Форд отработи свиване на рамене покрай сложния комплекс от други движения, които изпълняваше.
— Казах, че танцуваш велико — изврещя той, — само че не си навеждай главата толкова много.
— Какво?
— Това е, че само всеки път, когато се навеждаш — каза Форд, — О!! — прибави той, когато партньорката му се наведе напред, за да попита „Какво?“, и отново остро го убоде по челото с острия край на издадения си череп.
— Планетата ми беше взривена една сутрин — каза Артър, който доста неочаквано се намери да разказва на ниския човечец историята на своя живот, или поне избрани пасажи от нея, — и това е причината да съм облечен така, с моя шлифер. Виждаш ли, планетата ми беше взривена заедно със всичките ми дрехи. Не знаех, че ще идвам на парти.
Ниският човечец кимна ентусиазирано.
— По-късно бях изхвърлен от космически кораб. Все още с моя шлифер. Доста по-странен от космически костюм, който всеки би облякъл нормално. Малко по-късно открих, че моята планета е била построена от група мишки. Можеш ли да си представиш как съм се почувствувал от това? После за малко бях застрелян и разпръснат. Всъщност съм бил разпръсван абсурдно често, застрелван и обиждан редовно, дезинтегриран, лишаван от чай, и наскоро катастрофирал в едно блато, и трябваше да прекарам пет години във влажна пещера.
— Ах — кимна ниският човечец, — и прекара ли чудесно?
Артър започна жестоко да се задавя с питието си.
— Каква чудесна вълнуваща кашлица — каза ниският човечец, доста сепнат от това, — ще имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
И с това той се впусна в най-необикновения и най-зрелищния пристъп на кашлица, който дотолкова изненада Артър, че той започна жестоко да се задавя, но откри, че вече правеше това, и напълно се обърка.
Те заедно изпълниха дроборазбиващ дует, който продължи цели две минути, преди Артър да успее да се закашля и да запелтечи, като спря.
— Толкова ободряващо — каза ниският човечец, задъхвайки се, и триейки сълзи от очите си. — Явно трябва да водиш много вълнуващ живот. Много ти благодаря.
Той потупа Артър по ръката и се скри в тълпата. Артър поклати глава от удивление.
Един младолик човек дойде при него, агресивно-изглеждащ тип с крива уста, нос като фенер и малки мънистени скули. Той носеше черни панталони, черна копринена риза, разкопчана до нещото, което вероятно беше пъпа му, въпреки че Артър се беше научил никога да не прави предположения за анатомията на хората, които му се случваше да среща тези дни, и имаше всякакви видове гадни клатещи се златни неща, провесени около врата му. Той насеше нещо в черна чанта и очевидно искаше хората да забелязват, че той не иска да я забелязват.
— Хей, хм, наистина ли чух, че току-що си каза името? — попита той.
Това беше едно от многото неща, които Артър беше казал на ентусиазирания нисък човечец.
— Да, то е Артър Дент.
Мъжът като че ли танцуваше леко в някакъв ритъм, по-различен от няколкото други, в които оркестърът мрачно свиреше.
— Йе — каза той, — само че тук имаше един човек от планината, който искаше да те види.
— Срещнахме се.
— Да, само че той изглеждаше доста ядосан от това, знаеш ли?
