— Да, срещнахме се.
— Да, добре, мислех си, че трябва да знаеш това.
— Знам го, срещнахме се.
Мъжът спря, за да лапне малка дъвка. После потупа Артър по гърба.
— О’кей — каза той, — добре. Само ти казвам, нали? Лека нощ. Късмет. Спечели награди.
— Какво? — попита Артър, който започваше критично да греши в този момент.
— Каквото и да е. Прави каквото си правиш. Прави го добре. — Той направи някакъв щракащ звук с това, което дъвчеше, и после някакъв неопределен динамичен жест.
— Защо? — попита Артър.
— Прави го лошо — каза мъжът. — Кого го е еня? Кой дава и едно лайно за това? — Кръвта внезапно като че ли сърдито се събра в лицето му и той започна да крещи.
— Защо не полудееш? — каза той. — Махай се, махни се от гърба ми, хей ти, пич. Просто се разкарай!!!
— О’кей, отивам си — бързо каза Артър.
— Било е наистина. — Мъжът бързо махна и изчезна в тълпата.
— За какво беше всичкото това? — попита Артър момичето, което видя да стои зад него. — Защо ми каза да печеля награди?
— Просто шоубиз приказки — сви рамене момичето. — Той току-що спечели Наградата на годишната церемония на Института за Развлекателни илюзии на Малка мечка Алфа и се надяваше да може да свърши с това леко, само че ти не го спомена, така че не можа.
— О — каза Артър, — о. Много съжалявам, че не го споменах. За какво беше?
— Най-безпричинната употреба на думата „еба“ в сериозен сценарий. Много престижна.
— Виждам — каза Артър. — И какво печелиш от това?
— Рори. Това е само малко сребърно нещо, поставено на голяма черна подложка. Какво каза?
— Не съм казал нищо. само щях да попитам какво сребърно…
— О, аз си помислих, че каза „ууп“.
— Да съм казал какво?
— Ууп.
Разни хора навестяваха партито от няколко години насам — модерни натрапници от други светове — и от време на време на купонджиите се случваше, когато погледнат навън към собствения си свят под тях с порутените си градове, разбитите ферми за авокадо и разорените лозя, обширните пустинни пространства, моретата, пълни с остатъци от бисквити, и по-лошо, че техния свят беше по някакъв мъничък и почти невъзпринимаем начин не толкова весел, колкото е бил. Някои от тях започнаха да се чудят дали ще могат да останат трезвени достатъчно дълго, за да направят цялото парти космическо и да отлетят към други човешки светове, където въздухът да е по-свеж и да им причинява по-малко главоболия.
Малкото ненахранени фермери, които все още успяваха да си осигурят бледо съществуване на полумъртвата почва на повърхността на планетата, биха били безкрайно зарадвани да чуят това, но понеже този ден партито излезе, пищейки, от облаците, погледнаха нагоре с измъчен страх от друго сиренно-винено нападение, стана ясно, че партито няма да отиде никъде другаде, дори за малко, и че партито скоро ще свърши. Много скоро ще дойде време да се събират шапки и палта, и да се заклатушкаш замъглено навън, да откриеш какъв ден е, кое годишно време е и къде на тази изгорена и съсипана земя има такси, което да отива нанякъде.
Партито беше вкопчено в ужасяваща прегръдка със странен бял кораб, който като че ли беше наполовина пъхнат в него. Те се носеха заедно, надигайки се и въртейки се по пътя си през небето в гротексно незачитане на собственото си тегло.
Облаците се разделиха. Въздухът бучеше и отскачаше от пътя им.
Партито и Крикитианският боен кораб изглеждаха в гърчовете си малко като две патици, едната от които се опитва да направи трета патица във втората, докато втората се опитва много усилено да обясни, че не се чувствува готова за това точно сега, и е несигурно, че изобщо не би искала някаква общоприета трета патица да бъде правена по какъвто и да е начин от точно тази първа патица, и вероятно не докато в този процес втората патица е заета с летене.
Небето пееше и пищеше от яростта на всичко това и удряше земята със шокови вълни.
И внезапно, с фучене, Крикитианският кораб си отиде.
Партито безпомощно залитна през небето, като човек, облегнал се на неочаквано отворена врата. То се завъртя и се поклати на реактивните си двигатели, опита се да се оправи, но вместо това се обърка. То отново залитна през небето.
Това залитане продължи кратко, защото явно не можеше да продължи дълго. Сега партито беше мъртворанено парти. Всичкият смях беше излетял от него, също както не може да те отврати случаен гърбочупещ пирует.
Колкото повече в този момент се разминаваше със земята, толкова по-тежка щеше да бъде катастрофата, когато окончателно все пак щеше да се вреже в нея.
Вътре нещата не вървяха на добре. Всъщност вървяха чудовищно зле и хората ги мразеха, като изказваха това на висок глас. Роботите от Крикит бяха преминали оттам.
Те бяха взели Наградата за най-безсмислено използуване на думата „еба“ в сериозен сценарий и на нейно място бяха оставили сцена на опустошение, която накара Артър да се почувствува почти толкова зле, колкото и всеки претендент за Рорито.
— Би ни харесало да останем и да помагаме — извика Форд, проправяйки си път през изпонасечените развалини, — само ако не си тръгвахме.
Партито отново се люшна, предизвикавайки трескави викове и стонове сред димящите отломки.
— Трябва да отидем и да спасим Вселената, виждате ли — каза Форд. — И ако това ви звучи като доста нескопосано извинение, може и да сте прави. Както и да е, ние тръгваме.
Той внезапно се натъкна на една неотворена бутилка, лежаща като по чудо нестрошена на пода.
— Ще имате ли нещо против да взема това? — попита той. — Вие няма да се нуждаете от нея.
Той вдигна и пакет чипс.
— Трилиън? — изкрещя Артър с шокиран и отслабнал глас. Не можеше да види нищо в димящата бъркотия.
— Трябва да тръгваме, Землянино — каза Слартибартфаст.
— Трилиън? — отново изкрещя Артър.
След секунда-две Трилиън се появи, залитайки, в зрителното му поле, подкрепяна от новия й приятел Гръмотевичното божество.
— Момичето остава с мен — каза Тор. — Във Валхала се провежда велико парти и ние ще отлетим там…
— Къде беше, когато стана всичко това? — попита Артър.
— Горе — каза Тор, — аз я претеглях. Летенето е хитро нещо, нали разбираш, трябва да изчислиш вятъра…
— Тя идва с нас — каза Артър.
— Хей — каза Трилиън, — не трябва ли аз…
— Не — каза Артър, — идваш с нас.
Тор ги погледна с бавно тлеещи очи. Той обмисляше смисъла на божествеността и откри, че няма нищо общо с това да бъдеш чист.
— Тя идва с мен — каза той спокойно.
— Хайде, Землянино — нервно каза Слартибартфаст, дърпайки ръкава на Артър.
— Хайде, Слартибартфаст — каза Форд, дърпайки ръкава на стария човек, защото у него беше устройството за телепортиране.
Партито се накланяше и се люшкаше, изпращайки всеки да се върти, освен Тор и освен Артър, който се взираше, люлеейки се, в черните очи на Гръмотевичното божество.
Бавно, невероятно бавно, Артър стисна това, което трябваше да бъдат малките му юмруци.
— Искаш ли да ти направя нещо? — попита той.
— Много мъничък пардон? — изръмжа Тор.
