— Казах — повтори Артър, но не можа да изхвърли треперенето от гласа си, — искаш ли да ти направя нещо с това? — Той нелепо поклати юмруците си.
Тор го погледна с неверие. После малко облаче дим изскочи от ноздрите му. После оттам излезе и мъничко пламъче.
Той затегна колана си.
Той разшири гръдния си кош, за да стане напълно ясно, че тук има човек, с когото можеш да се осмелиш да кръстосаш пътя си само ако с теб има отбор Непалски шерпи.
Той откачи дръжката на чука си от колана. Хвана я с двете си ръце, за да скрие масивната му желязна глава. Така той разсея всякакво евентуално съмнение, че просто носи телеграфен стълб със себе си.
— Дали искам — попита той със съскане като от река, минаваща през воденица, — да ти направя нещо с това?
— Да — каза Артър. Гласът му внезапно и необяснимо укреепна и стана войнствен. Той отново поклати юмруците си, този път доста намекващо.
— Искаш ли да излезеш навън? — се озъби той на Тор.
— Добре — изрева Тор като разярен бик (или всъщност като разярено Гръмотевично божество, което е много по-впечатлително) и го направи.
— Добре — каза Артър, — отървахме се от него. Да се махаме оттук, Сларти.
ГЛАВА XXIII
— Добре — извика Форд на Артър, — нека съм страхливец, въпросът е, че още съм жив. — Те се бяха завърнали на борда на Космолета Бистромат, както и Слартибартфаст и Трилиън. Хармонията и съгласието — не.
— Добре, но и аз съм жив, нали? — му отвърна Артър, измъчен от приключения и гняв. Веждите му подскачаха нагоре-надолу, като че ли искаха да се сблъскат.
— Проклятие, почти не си — избухна Форд.
Артър бързо се обърна към Слартибартфаст, който седеше на пилотското място в залата за управление, взирайки се замислено в дъното на бутилката, която му съобщаваше нещо, което той явно не разбираше. Той го извика.
— Мислиш ли, че разбира първите думи, които съм му казал? — попита той, треперейки от вълнение.
— Не знам — отговори Слартибартфаст малко абстрактно. — Не съм сигурен — прибави той, поглеждайки много бързо нагоре, — какво правя. — Той се вгледа в инструментите си с подновена сила и объркване. — Ще трябва да ми обясниш всичко отново — каза той.
— Добре…
— Но по-късно. Ужасно неща ще стават.
Той почука по псевдоостъкленото дъно на бутилката.
— Изсипахме се доста патетично и се страхувам — каза той, — и единствената ни надежда сега е да се опитаме да попречим на роботите да използуват Ключа и Ключалката. Как по дяволите ще направим това, не знам — промърмори той. — Мисля, че просто трябва да отидем там. Не мога да кажа, че тази идея въобще ми харесва. Вероятно ще завърши със смърт.
— Къде впрочем е Трилиън? — попита Артър с внезапно чувство на незаинтересованост. Той беше ядосан за това, че Форд го гълчеше за изгубеното време, за цялата работа с Гръмотевичното божество, когато можеха да избягат доста по-бързо. Артър си имаше собствено мнение и го предложи — и си заслужаваше това, което някой можеше да почувствува, а то беше, че той е изключително смел и находчив.
Преобладаващото мнение като че ли беше, че неговото мнение не заслужава и чифт вмирисани бъбреци от кучето Динго. Това, от което обаче наистина го болеше, беше че Трилиън не реагираше по този или онзи начин, и беше изчезнала някъде.
— И къде ми е чипсът? — попита Форд.
— И двете неща — каза Слартибартфаст, — са в Залата за Информационни Илюзии. Мисля, че вашата приятелка, младата дама, се опитва да разбере някои проблеми от Галактическата история. Мисля, че чишсът вероятно и помага.
ГЛАВА XXIV
Грешно е да си мислиш, че можеш да разрешиш някой голям проблем само с чипс.
Например, съществуваше някога една лудо агресивна раса от хора, наречена Силастичните Бронедяволчета от Стритеракс. Това беше само името на расата им. Името на армията им беше нещо доста по-ужасяващо. За щастие, те живееха дори по-назад в Галактическата история, отколкото можем да си представим — преди двадесет билиона години, когато Галактиката беше млада и свежа, и всяка идея си заслужаваше да се биеш за нея, защото беше нова идея.
И битките бяха това, в което Слиастичните Бронедяволчета от Стритеракс бяха добри, и даже бяха много добри. Те се биеха с враговете си (т.е. с всички други), те се биеха с всички. Планетата им беше пълна развалина. Повърхността й беше замърсена с изоставени градове, заобиколени от изоставени военни машини, които на свой ред бяха заобиколени от дълбоки бункери, в които Силастичните Бронедяволчета живееха и се караха помежду си.
Най добрият начин да се сбиеш със Силастично Бронедяволче е просто да се родиш. Те не харесват това, те се обиждаха. А когато едно Бронедяволче е обидено, някой изпитва болка. Изтощаващ начин на живот, но те явно имаха ужасно много енергия.
Най-добрият начин да се разбереш със Силастично Бронедяволче е да го оставиш само в стая, защото рано или късно ще се самонабие.
Те обаче разбраха, че това беше нещо, с което наистина трябваше да се справят, и прокараха закон, в който се казваше, че всеки, който е длъжен да носи оръжие като част от нормалната си Силастична работа (полицаи, пазачи, прогимназиални учители и т. н. ), трябва да прекара най-малко четиридесет и пет минути ежедневно, удряйки чувал с картофи, за да може да обмисли своята излишна агресивност.
За известно време това функционираше добре, докато на някого не му хрумна, че би било по-ефективно и отнемащо по-малко време просто да се разстрелват картофите.
Това доведе до подновен ентусиазъм за разстрелване на всякакви неща и те всички бяха много впечатлени от вида на тяхната първа голяма война със седмици.
Друго постижение на Силастичните Бронедяволчета е, че те бяха първата раса, която някога е успяла да шокира компютър.
Това беше гигантски космически компютър, наречен Хактар, който до тези дни беше споменаван като един от най-мощните, построявани някога. Той беше първият, построен като естествен мозък, в който всяка отделна килийна частичка носеше образеца на цялото, което му позволяваше да мисли по-гъвкаво и образно, и също както изглежда, да бъде шокиран.
Силастичните Бронедяволчета от Стритеракс бяха заети с една от редовните си войни с Напрегнатите Гарбойци от Стаг и не се радваха както обикновено, защото тя се провеждаше с изключително често прекосяване на радиационните блата на Куулзенда и през Огнените планини на Фразфрага. Нито на един от тези терени те не се чувствуваха като у дома си.
Така че когато Удушените Стилетци4 от Джаджазикстак се включиха в сбиването в Гама-пещерите на Карфракс и в Ледените бури на Варленгуутен, те решиха, че това е достатъчно, и заповядаха на Хактар да констуира за тях Последното оръжие.
— Какво разбирате — попита Хактар, — под последно?
На което Силастичните Бронедяволчета му отговориха:
— Прочети „Кървавият речник“ — и се включиха обратно в битката.
Така че Хактар конструира Последното оръжие. Това беше една много много малка бомба, която беше просто една свързана кутия, която щеше, като се активира, да свърже едновременно сърцето на всяко голямо слънце със сърцето на всяко голямо слънце и така да превърне цялата Вселена в една гигантска
