хиперпространствена супернова.
Когато Силастичните Бронедяволчета се опитаха да я използуват, за да взривят един муниционен склад на Удушените Стилетци в една от Гама-пещерите, те бяха безкрайно раздразнени, че не работи, и му го казаха.
Хактар беше шокиран от цялата тази идея.
Той се опита да обясни какво мисли за всичко това с Последното оръжие и уточни, че няма разбираемо последствие от невзривяването на бомбата, което да е по-лошо от известните следствия от взривяването на бомбата, и следователно им отне свободата, като допусна малък дефект в бомбата, така че всеки замесен с трезви реакции да почувствува, че…
Силастичните Бронедяволчета не се съгласиха и изпариха компютъра.
По-късно те си помислиха повече за това и унищожиха погрешната бомба.
После, спирайки се само за да размажат Напрегнатите Гарбойци от Стаг и Удушените Стилетци от Джаджазикстак, те продължиха да търсят изцяло нов начин да се взривят, което беше дълбоко облекчение за всеки друг в Галактиката, по-точно за Гарбойците, Стилетците и картофите.
Трилиън видя всичко това, както и историята на Крикит. Тя излезе от Залата за Информационни Илюзии умислена, точно навреме да открие, че са пристигнали твърде късно.
ГЛАВА XXV
Точно по времето, когато Космолета Бистромат примигна в обективната реалност над върха на малка скала на широк една миля астероид, който утъпкваше самотната си и вечна орбитална пътека около затворената звездна система на Крикит, екипажът му почувства, че са дошли точно навреме, за да станат свидетели на едно неудържимо историческо събитие.
Те не знаеха, че щяха да видят две.
Те стояха хладни, самотни и безпомощни на скалния ръб и гледаха суетенето под тях. Светлинни копия се виеха над зловещите волтови дъги през нищото от точка, отстояща само на около сто ярда под и пред тях.
Те се втренчиха в заслепяващото събитие.
Едно разширение на корабното поле им позволяваше да стоят там и още веднъж да изпитат предразположението на мозъка при усещането на трикове, експериментирани върху него: проблемът за падането върху мъничката маса на астероида, или да не можеш да си поемеш дъх, просто си остава Проблем на Някой Друг.
Белият Крикитиански боен кораб беше паркиран между вкоченените сиви канари на астероида, периодично осветяван от светлите от волтовите дъги или изчезващ в сянката. Чернотата на контурните сенки, хвърляни от острите скали, танцуваха заедно в лудата хореография, като светлините се въртяха около тях.
Единадесетте бели робота носеха в процесия Уикитския ключ в центъра на кръга от танцуващи светлини.
Уикитският ключ беше възстановен. Частите му светкаха и бляскаха: Стоманената колона (от крака на Марвин) на Силата и Мощта и Силата на Галактиката, Златната пръчица (от Сърцето на Невероятностния двигател) на Успеха, Кристалната колона (от Аргабътонския Скиптър на Справедливостта) на Науката и Разума, Сребърната пръчица (от Наградата за най-безсмислената употреба на думата „еба“ в сериозен сценарий) и сега възстановената Дървена колона (от пепелта на изгорения чукан от бухалка, ознаменуващ края на английския крикет) на силите на Природното и Духовното.
— Надявам се, че в този момент не можем да направим нищо? — попита нервно Артър.
— Не — въздъхна Слартибартфаст.
Изражението на разочарование, което мина по лицето на Артър, беше пълен провал, и тъй като беше обгърнат от сянка, си позволи да изпадне в състояние на облекчение.
— Жалко — каза той.
— Нямаме оръжия — каза Слартибартфаст, — глупаво.
— По дяволите — каза много спокойно Артър.
Форд не каза нищо.
Трилиън не каза нищо, но по особено замислен и ясен начин. Тя се взираше в чернотата на космоса отвъд астероида.
Астероидът обикаляше около Прашния облак, който обгръщаше Бав-временния плик, който заключваше света, в който живееха народът на Крикит, Господарите на Крикит и техните зловещи роботи.
Безпомощната група нямаше как да узнае дали Крикитианските роботи усещат присъствието им. Те можеха само да предполагат, че може би да, но чувстваха, доста правилно при тези обстоятелства, че няма от какво да се страхуват. Те имаха да изпълняват историческа мисия и посещението на натрапниците можеше да бъде разглеждани като досадно.
— Ужасно чувство на безпомощност, нали? — попита Артър, но другите го пренебрегнаха.
В центъра на осветеното място, който роботите бяха достигнали, в земята се образува квадратна пукнатина. Тя се определи все по-ясно и по-ясно и скоро се разбра, че един блок от земята, около шест квадратни фута, бавно се издига.
В същото време те почувствуваха някакво друго движение, но то беше почти възвишено, и за момент- два не беше ясно какво се движеше.
После стана ясно.
Астероидът се движеше. Движеше се бавно към Прашния облак, като че ли беше притеглян неумолимо от някакъв небесен въдичар в дълбините му.
Те щяха да направят в реалния си живот пътешествие през Прашния облак, което те вече бяха преживели в Залата за Информационни Илюзии. Те замръзнаха в тишината. Трилиън се намръщи.
Като че ли мина цяла вечност. Събитията като че ли минаваха с въртяща бавност, докато предният ръб на астероида мина през неопределената и размазана външна граница на Облака.
Веднага бяха погълнати от тънката танцуваща яснота. Минаха през, надолу и надолу, усещайки смътно неопределените очертания и извивки, неясни в тъмнината, освен може би в ъгълчето на окото.
Облакът замъгляваше лъчите брилянтна светлина, които примигваха по мириадите песъчинки на Облака.
Трилиън отново погледна пасажа от гледна точка на собствените си сгърчени мисли.
И те минаха през него. Не бяха сигурни дали това им отне минута или половин час, но те минаха през него и се сблъскаха със свежа пустота, тъй като пространството пред тях беше прекратило съществуването си.
И после нещата се задвижиха по-бързо.
Заслепяващ лъч светлина като че ли експлодира от блока, който се беше издигнал на три фута от земята, и от него се издигна малко кристално блокче, заслепяващо с танцуващите в него лъчи цветна светлина.
Блокът се разцепи в дълбоки пукнатини, три вертикални и две хоризонтални — точно оформени да приемат Уикитския ключ.
Роботите стигнаха до Ключалката, вкараха Ключа на мястото му и отстъпиха назад. Блокът се завъртя самостоятелно и пространството започна да се променя.
Докато пространството се разстягаше, като че ли се въртеше агонизиращо в очите на наблюдателите.
Те се намериха втренчени и ослепени оред едно разплетено слънце, което сега стоеше пред тях там, където секунди преди това нямаше нищо, освен празно пространство. Това беше секунда-две преди дори да почувствуват достатъчно какво точно се е случило и е хвърлило ръцете им над ужасно заслепените им очи. В тези няколко секунди те видяха малка прашинка, придвижваща се бавно през окото на това слънце.
Те залитнаха назад и чуха да звъни в ушите им тънката и неочаквана песничка на роботите, които ревяха в унисон.
— Крикит! Крикит! Крикит! Крикит!
Звукът ги смрази. Той беше безчувствен, беше студен, беше пуст, беше механически мрачен.
