Животът, Вселената и всичко останало

задействуваме бомбата Супернова. В много краткото време, откакто се освободихме от плика.

— Върни се на въпроса.

— На роботите това не им харесва, сър.

— Какво?

— Войната, сър, като че ли ги е потиснала. В тях има сигурна заинтересованост за света, или може би бих казал заинтересованост за Вселената.

— Добре, това е добре. Те са предопределени да помогнат за унищожаването и.

— Да, но те го намират за трудно, сър. Те са измъчвани от перманентна отпадналост. Те просто намират за трудно да свършат работата. Те имат нужда от енергия.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Добре, мисля че са потиснати от нещо, сър.

— За какво, по Крикит, говориш?

— Добре, в няколкото престрелки, които проведоха наскоро, като че ли влизаха в битката, вдигаха оръжията си да стрелят и внезапно си помисляха „Защо да се безпокоим? Защо, ако говорим всемирно, е всичко това?“ Или те само изглеждат малко уморени и начумерени.

— А тогава какво правят?

— Решават предимно квадратни уравнения. Жестоко трудни, по мнението на всички. И после се цупят.

— Цупят се?

— Да, сър.

— Някой да е чувал за цупещ се робот?

— Не знам, сър.

— Какъв беше този шум?

Беше шумът, направен от Зейфод, който напусна с въртяща се глава.

ГЛАВА XXXI

В дълбок кладенец от тъмнина седеше един осакатен робот. Той мълчеше в металната си тъмница от доста време. Беше студено и влажно, но да бъдеш робот предполагаше да не обръщаш внимание на тези неща. С ненормално усилие на волята обаче той успяваше да ги забележи.

Мозъкът му беше свързан с Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър. Това не му харесваше, а още повече не харесваше на Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър.

Крикитианските роботи, които бяха спасили това патетично метално създание от блатата на Скорншелъс Зета, бяха усетили почти веднага гигантската му интелигентност и ползата, която можеше да им донесе.

Те не се съобразиха с персоналните разстройства, до които това водеше — като студ, тъмнина, влага, теснота и самота — и не бяха направили нищо, за да ги намалят.

Той не беше щастлив от задачата си.

Освен всичко друго, простата координация на цялата военна стратегия заемаше само малка част от изключителния му мозък, остатъка от който беше безкрайно отегчен. След като беше разрешил всички важни математически, физически, химически, биологически, социологически, философски, етимологически, метеорологически и психологически проблеми във Вселената по три пъти, освен своя собствен, сега сериозно търсеше нещо, с което да се занимава, и се беше захванал с композиране на къси мъчителни песнички без дух и мелодия. Последното му творение беше приспивна песен.

— Сега светът заспива, вече спи — бръмчеше Марвин,

— Мрак не ще обгърне съзнанието ми,
Мога да виждам в инфрачервено,
Ах, как мразя нощта.

Той поспря да събере артистична и емоционална сила да свърже следващия куплет.

— Сега аз лягам да си спя,
Електрически овце се опитвам да броя.
Може би ще сънувам сладки неща,
Ах, как мразя нощта.

Главата му щракна, като сложната мрежа електроди, която го свързваше със централния Крикитиански военен компчтър, почти се откачи.

Един люк за поддръжка се отвори и една от чифт непокорни глави погледна вътре, докато другата продължаваше да се побутва с продължаващо мятане да гледа по този и онзи начин безкрайно нервно.

— О, това си ти — промърмори роботът. — Трябваше да знам.

— Здрасти, бебчо — каза Зейфод, — за какво си пееше преди малко?

— Аз съм — потвърди горчиво Марвин, — в особено искряща форма в момента.

Зейфод пъхна главата си през люка и се огледа.

— Сам ли си? — попита той.

— Да — каза Марвин, — седя тук изморен, спътници са ми болката и нещастието. И, разбира се, безкрайната интелигентност. И безграничната тъга. И…

— Йе — каза Зейфод. — Хей, за какво си свързан с това?

— Това — каза Марвин, сочейки с по-малко повредената си ръка всички електроди, които го свързваха с Крикитианския компютър.

— Тогава — каза Зейфод несръчно, надявам се, че ще ми спасиш живота. Два пъти.

— Три пъти — каза Марвин.

Главата на Зейфод веднага се завъртя (другата гледаше, храчейки, в съвършено грешна посока) точно навреме, за да види един смъртоносен робот-убиец точно зад него да се сгърчва и да започва да пуши. Той залитна назад и се отпусна до стената. Пропълзя под нея, пропълзя настрани, отметна главата си назад и започна да ридае неутешимо.

Зейфод погледна обратно към Марвин.

— Възгледите ти за живота трябва да са ужасни — каза той.

— Изобщо не ме питай — каза Марвин

— Няма — каза Зейфод и не го направи. — Хей, виж — прибави той, — вършиш ужасни неща.

— Което, предполагам, означава — каза Марвин, използувайки само една десетохилядимилионбилионтрилионгрилионна част от умствените си сили да направи този особен логически скок, — че няма да ме освободиш или нещо такова.

— Бебчо, знаеш, че бих желал.

— Но няма да го направиш.

— Не.

— Виждам.

— Добре работиш.

— Да — каза Марвин. — Защо да спра сега, точно когато мразя всичко това.

— Трябва да намеря Трилиън и останалите. Хей, имаш ли някаква представа къде биха могли да бъдат? Искам да кажа, че имам да избирам от налична цяла планета. Може да ми отнеме малко време.

— Много са близко — каза милостиво Марвин. — Можеш да ги видиш оттук, ако желаеш.

— По-добре да отида при тях — увери го Зейфод. — Хм, може би имат нужда от помощ, нали?