— Виждате ли — смотолеви той, — някои от нас… — Той отново се огледа за подкрепа. Другите издадоха насърчаващи звуци. — Някои от нас — продължи той, — много харесват спортните връзки с останалата част от Галактиката и ако все пак мога да видя аргумента за запазването на спорта по-далеч от политиката, мисля че ако искаме да имаме спортни връзки с останалата част от Галактиката, което правим, тогава вероятно ще е грешка да я унищожаваме. И може би останалата част от Вселената… — Гласът му отново се провлачи, — … което може би е идеята сега…
— Ххх… — каза Слартибартфаст. — Ххх…
— Хххх…? — каза Артър.
— Дррр… — каза Форд Префект.
— О’кей — каза Трилиън. — Да поговорим за това. — Тя мина напред и хвана бедния смутен Крикитианец за ръката. Той изглежше на около двадесет и пет, което поради особените временни връзки, които властвуваха над това място, означаваше, че ще да е бил само на двадесет, когато са завършили Крикитианските войни — преди десет билиона години.
Трилиън го поведе на кратка разходка извън светлината, преди да каже нещо друго. Той несигурно се препъваше зад нея. Обкръжаващите ги лъчи светлина сега бяха клюмнали леко, като че ли се предаваха пред това странно спокойно момиче, което единствено във вселената от тъмно объркване изглежда знаеше какво прави.
Тя се обърна и се вгледа в него, и леко хвана двете му ръце. Той беше картина на объркващата нищета.
— Кажи ми — каза тя.
Той за момент не каза нищо, докато погледът му скачаше от едното и око към другото.
— Ние… — каза той, — трябва да сме самотни… мисля. — Той извъртя лицето си и после протегна главата си напред, тресейки я като някой, който се опитва да извади монета от детска касичка. Той отново погледна нагоре. — Сега ние имаме тази бомба, виждаш ли? — каза той. — Тя е само една малка бомбичка.
— Знам — каза тя.
Той се опули, все едно че тя беше казала нещо много странно за цвеклото.
— Честно — каза той, — тя е много много малка.
— Знам — каза тя отново.
— Но те казват — провлачи се гласът му, — те казват, че може да унищожи всичко, което съществува, и ние трябва да направим това, знаеш ли. Така си мисля. Дали това ще ни направи самотни? Не знам. Все пак това като че ли е нашата функция — каза той и после пак увеси глава.
— Каквото и да значи това — каза един кънтящ глас от тълпата.
Трилиън бавно прегърна бедния объркан млад Крикитианец и положи треперещата му глава на рамото си.
— Всичко е наред — каза тя спокойни, но достатъчно ясно, че да може да я чуе цялата засенчена тълпа, — НЕ ТРЯБВА ДА ГО ПРАВИТЕ!!
Тя го разтърси.
— НЕ ТРЯБВА ДА ГО ПРАВИТЕ!!!! — каза тя отново.
Тя го остави да си отиде и да застане в тълпата.
— Искам да направите нещо за мен — каза тя и неочаквано се засмя.
— Искам — каза тя и се засмя отново.
Тя сложи ръка над устата си и после каза с прямо лице:
— Искам да ме заведете при вашият водач. — И тя посочи към Военните Зони в небето. Тя изглежда някак си знаеше, че техният водач трябва да се намира горе.
Смехът и като че ли промени нещо в атмосферата. Някъде иззад тълпата самотен глас започна да пее мелодия, която би позволила на Пол Маккартни, ако я беше написал, да купи света.
ГЛАВА XXX
Зейфод Бийблброкс смело пълзеше през един тунел, също като страшен пич, какъвто всъщност си беше. Той беше много объркан, но упорито продължаваше да пълзи, защото както и да е, си беше смел.
Той беше объркан от нещо, което току-що беше видял, но щеше да бъде два пъти по-объркан от нещото, което му предстоеше да чуе, затова ще бъде най-добре да обясним къде беше той.
Той беше в Роботските Военни Зони на много мили над повърхността на планетата Крикит.
Атмосферата тук беше разредена и относително незащитена от всякакви лъчи или всичко, което Космосът можеше да запрати в тази посока.
Той беше паркирал Златно сърце между огромните наблъскани неясни корпуси на стари кораби, които запълваха небето над Крикит, и беше влязъл в нещо, което трябваше да бъде най-голямото и най-важното от небесните здания, въоръжен само със Запен пистолет и нещо за главоболията си.
Той се намери в дълъг, широк и зле осветен коридор, в който трябваше да се крие, докато реши какво да прави по-нататък.
Той се криеше, защото от време на време покрай него минаваше Крикитиански робот, и въпреки че неотдавна беше водил някакъв очарователен живот в ръцете им (който беше и напълно болезнен) и нямаше желание да предизвиква това, което бе само полусклонен да нарича „своята добра съдба“.
Той по едно време беше влязъл в една стая отстрани на коридора и откри, че тя е огромна, и отново неясно осветена зала.
Всъщност това беше музей със само един експонат — останки от космически кораб. Те бяха ужасно обгорели и изпонарязани и понеже сега беше понаваксал малко Галактическата история, която беше пропуснал по време на пропадналите си опити да прави секс с момичето, което седеше в киберкабинката до него в училище, той можеше интелигентно да предположи, че това е катастрофиралият космически кораб, който дошъл през Прашния облак преди всички тези билиони години и дал началото на цялата тази работа.
Но това беше нещото, което го обърка. Имаше нещо не наред с него.
Той беше оригинално изпотрошен. Беше оригинално изгорял, но бърз оглед от око на специалист разкриваше, че това не е бил оригинален космически кораб. Като че ли беше модел на кораб в мащаб 1:1, нещо като триизмерно хелиографско копие. С други думи беше много полезно нещо, което да имаш около себе си, ако внезапно решиш да си построиш космически кораб, но не знаеш как да го направиш. Обаче не беше нещо, което само по себе си би летяло някога.
Той още се чудеше на това — всъщност той току-що беше започнал да се чуди, когато почувствува, че някаква врата се плъзга в другата страна на залата и двойка Крикитиански роботи влязоха вътре със навъсен вид.
Зейфод не искаше да се забърква в разправия с тях и решавайки, че тъй като дискретността е основна част от доблестта, тъй както страхът е основна част от дискретността, той доблестно се скри в един шкаф.
Шкафът всъщност беше обърнат към горната част на една шахта, която водеше през един люк в широк вентилационен тунел. Той мина през нея и започна да пълзи в тунела, където го намерихме.
Това не му харесваше. Беше студен, тъмен и напълно неудобен тунел, и го плашеше. При първа възможност, която беше друга шахта на сто ярда по-надолу, той излезе от него.
Този път се озова в една по-малка зала, която като че ли беше разузнавателен компютърен център. Той се намираше в тясното пространство между големия компютърен корпус и стената.
Той бързо установи, че не е сам в залата, и започна отново да се оттегля, когато с интерес се вслуша в това, което другите говореха.
— Роботите, сър — каза един глас. — Нещо не е наред с тях.
— Какво точно?
Това бяха гласовете на двама военнокомандуващи Крикитианци. Всички военни командири живееха горе в небето, в Роботските Военни Зони и бяха здраво имунизирани против капризни съмнения и несигурности, които измъчваха техните хора долу, на повърхността на планетата.
— Е, сър, мисля че просто е префазирано военното им усилие, и сега правим всичко възможно да
