само за петте години които минаха локално, откакто Крикит беше запечатана в своя Баввременен плик, преди десет билиона години, небето беше драматически различно.
Неясни светлинки и тежки сенки висяха по него.
Високо в небето, където никой Крикитианец никога не беше поглеждал, бяха Военните Зони — Роботските Зони — огромни бойни кораби и блокови кули, които се носеха в Нул-О-Гравни полета високо над пасторалните земи на повърхноста на Крикит.
Трилиън се вгледа в тях и се замисли.
— Трилиън — и прошепна Форд Префект.
— Да? — каза тя.
— Какво правиш?
— Мисля.
— Винаги ли дишаш така, когато мислиш?
— Не чувствувах, че дишам.
— Точно това ме тревожеше.
— Мисля, че знам… — каза Трилиън.
— Шшшт! — каза тревожно Слартибартфаст, и тънката му трепереща ръка ги побутна по-навътре под сянката на дървото.
Внезапно, също като на лентата, се появиха светлини, които идваха по пътеката на хълма, но този път танцуващите лъчи не бяха от фенери, а от електрически фенерчета — това само по себе си не беше драматична промяна, но всяка подробност караше сърцата им да подскачат от страх. Този път нямаше суингирани странни песнички за цветя, ферми и умрели кучета, а тихи гласове, които провеждаха настоятелни дебати.
Една светлина мина по небето бавно. Артър беше стиснат от клаустрофобичен ужас, и топлият вятър го сграбчи за гърлото.
След секунди и втората процесия стана видима, появявайки се от другата страна на тъмния хълм. Те се движеха бързо и целеустремено, фенерчетата им се люшкаха и сондираха тъмнината около тях.
Процесиите очевидно щяха да се слеят и то не само една с друга. Те се събираха обмислено на мястото, където стояха Артър и останалите.
Артър чу тихото шумолене, когато Форд Префект вдигна Запния пистолет на рамото си и леката хленчеща кашлица, когато Слартибартфаст вдигна своя. Той почувствува хладното непознато тегло на собствения си пистолет и с разтреперани ръце го вдигна.
Пръстите му се запипкаха да освободят предпазителя и да го поставят в положение „Максимална опасност“, както Форд му беше показал. Той трепереше толкова силно, че ако би стрелял по някого в този момент, сигурно би прогорил подписа си върху него.
Само Трилиън не вдигна пистолета си. Тя повдигна вежди, свали ги отново, и замислено захапа устната си.
— Случвало ли ви се е на вас — започна тя, но никой не искаше да дискутира нищо повече в момента.
Светлина проряза тъмнината зад тях и те се обърнаха, за да видят трета процесия от Крикитианци зад себе си, които ги търсеха с фенерчетата си.
Пистолетът на Форд Префект изпращя зловещо, но огънят изсъска обратно и той изпадна от ръцете му.
Получи се моментен чист страх, замръзнала секунда, преди някой да стреля отново.
И в края на секундата никой не стреля.
Те бяха заобиколени от бледолики Крикитианци и окъпани в плъзгаща се светлина от джобни фенерчета. Пленниците се втренчиха в тези, които ги плениха, а те се втренчиха в пленниците си.
— Здравейте — каза един от Крикитианците, — извинете, но вие… извънземни ли сте?
ГЛАВА XXVIII
Междувременно на повече милиони мили, отколкото умът може удобно да заобиколи, Зейфод Бийблброкс отново изпадаше в настроение.
Той беше поправил кораба си — а това означаваше, че беше наблюдавал с тревожен интерес сервизния робот, който го беше направил вместо него. Той сега отново беше един от най-мощните и необикновени кораби, които съществуват. Той можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Той се позанимава с една книга и после я изхвърли. Беше я чел преди.
Той отиде при комуникационния възел и отвори един спешен високочестотен канал.
— Някой да има пиене? — попита той.
— Това спешен случай ли е, некадърнико? — изпращя един глас през половината Галактика.
— Имаш ли някакви миксери? — попита Зейфод.
— Отиди да яхаш комета.
— О’кей, о’кей — каза Зейфод и затвори канала. Той въздъхна и седна. Изправи се и се разкара до екрана на компютъра. Малки топчици започнаха да се гонят по екрана и да се изяждат една друга.
— ПОУ! — каза Зейфод. — Фрииоооо! Пот пот пот!
— Привет на всички — бодро каза компютърът след около минута. — Резултатът ви е три точки. Предишният най-добър резултат е седем милиона петстотин деветдесет и седем хиляди двеста и …
— О’кей, о’кей — каза Зейфод и отново изчисти екрана.
Той пак седна. Поигра си с един молив. Това също започна бавно да губи обаянието си.
— О’кей, о’кей — каза той и въведе своя и предишния резултати в компютъра.
Корабът му направи петно във Вселената.
ГЛАВА XXIX
— Кажете ни — каза един слаб бледолик Крикитианец, който беше пристъпил напред пред редиците на околните и стоеше несигурно в кръга светлина, държейки пистолета си, като че ли го държи за някой друг, който току-що е отскочил нанякъде, но ще се върне след минутка, — знаете ли нещо за нещо, наречено Природно равновесие?
Нямаше отговор от пленниците им или поне нищо по-членоразделно от няколко объркани мънкания и изгрухтявания. Светлинките от фенерчетата продължаваха да играят върху тях. Високо в небето над тях тъмнината активно преминаваше в Роботските Зони.
— Това е само — продължи затруднен Крикитианецът, — нещо, за което чухме, вероятно нищо важно. Е, мисля, че тогава ще е най-добре да ви убием.
Той погледна надолу към пистолета си, като че ли се опитваше да намери коя част да натисне.
— Това е — каза той, като отново погледна нагоре, — щом няма нищо, за което искате да си поговорим.
Бавно, вцепеняващо удивление запълзя по телата на Слартибартфаст, Форд и Артър. Скоро то щеше да достигне мозъците им, които в момента бяха заети единствено с движение на челюстите им нагоре-надолу. Трилиън клатеше глава, като че ли се опитваше да спре челюстния си трион, като разклати корпуса му.
— Притесняваме се, нали виждате? — попита друг мъж от тълпата, — за този план за универсално унищожение.
— Да — прибави друг, — и за Природното равновесие. — Само си мислим, че ако унищожим останалата част от Вселената, това по някакъв начин ще наруши равновесието в Природата. Доста харесваме екологията. — Гласът му нещастно се провлачи.
— И спорта — каза високо друг.
Това предизвика ободряващи възгласи от страна на останалите.
— Да — съгласи се първият, — и спорта…
Той погледна затруднено към своите хора и яростно се почеса по бузата. Той като че ли се бореше с някакво дълбоко вътрешно объркване, като че ли всичко, което искаше да каже и всичко, си мислеше, бяха две изцяло различни неща, между които той не виждаше възможна връзка.
