Беше също така триумфиращ.
Те бяха толкова зашеметени от тези два сензорни шока, че почти пропуснаха второто историческо събитие.
Зейфод Бийблброкс, единственият човек в историята, оцелял след директна бластерна атака от Крикитиански роботи, излезе от Крикитианския боен кораб, размахвайки Запен пистолет.
— О’кей — извика той, — ситуацията е напълно под контрол в този момент от времето.
Един робот, който охраняваше люка, внимателно вдигна бойната си тояга и реализира допир между нея и тила на лявата глава на Зейфод.
— Кой по дяволите направи това? — изрева лявата глава и болезнено залитна напред.
Дясната му глава настойчиво погледна на средно разстояние.
Тоягата реализира допир с тила на дясната му глава.
Зейфод се просна в цял ръст като доста странна форма на земята.
След няколко секунди всичко свърши. Няколко изстрела от страна на роботите бяха достатъчни завинаги да унищожат Ключалката. Тя се разцепи, разтопи се и се разпадна. Роботите замаршируваха мрачно и вече с леко обезсърчаващ маниер се скриха в бойния си кораб, който изчезна с „фууп“
Трилиън и Форд се затичаха трескаво надолу по стръмния склон към тъжното неподвижно тяло на Зейфод Бийблброкс.
ГЛАВА XXVI
— Не знам — каза Зейфод за това, което изглежда му се случваше за тридесет и седми път, — те можеха да ме убият, но не го направиха. Може би са си мислили, че съм някакъв чудесен пич или нещо такова. Мога да разбера това.
Другите мълчаливо обмисляха отношението си към тази теория.
Зейфод легна на студения под на залата за управление. Гърбът му като че ли се бореше с пода, понеже болката туптеше през него и се блъскаше в главите му.
— Мисля — прошепна той, че има нещо грешно в тези анодни контета, нещо основно свръхестесвено.
— Те са програмирани да убиват всеки — посочи навън Слартибартфаст.
— Това — изхъхри Форд между удрящите тъпи звуци, — може би е то. — Той не изглеждаше напълно убеден.
— Хай, бейби — каза той на Трилиън, надявайки се, че това ще го извини за предишното поведение.
— Добре ли си? — каза той любезно.
— Да — каза той, — добре съм.
— Добре — каза тя и излезе да помисли. Тя се вгледа в големия визиекран над полетните кушетки и като щракна един ключ, превключи на него локални изображения. Едното беше пустотата на Прашния облак. Другото беше слънцето на Крикит. Третото беше самата тя. Тя ги превключваше гневно.
— Да, тогава това е „довиждане, Галактика“ — каза Артър, плясвайки коленете си, и стана.
— Не — каза сериозно Слартибартфаст. — Курсът ни е чист. — Веждите му се набраздиха до такава степен, че някой можеше да си отглежда там мънички зеленчуци. Той се изправи и закрачи наоколо. Когато отново проговори, това което каза, дотолкова го изплаши, че трбваше да седне отново.
— Трябва да слезем на Крикит — каза той. Дълбока въздишка разтърси умственото му състояние и очите му като че ли почти се разтракаха в орбитите си.
— Още веднъж — каза той, — пропаднахме патетично. Доста патетично.
— Това — каза Форд спокойно, — защото не се интересувахме достатъчно. Казвах ти го.
Той вдигна краката си на инструменталния панел и почука неправилно нещо на един от ноктите си.
— Но ако не решим да предприемем някакви действия — раздразнително каза старият човек, акто че се бореше срещу нещо дълбоко незасегнато в природата му, — тогава ние всички ще бъдем унищожени, ще умрем. Сигурно трябва да се интересуваме от това?
— Не достатъчно, за да искам да бъда убит преди това — каза Форд. Той си сложи някаква куха усмивка и я изпрати из стаята към всеки, който искаше да я види.
Слартибартфаст явно намери тази гледна точка за безкрайно съблазнителна и започна да се бори с нея. Той се обърна към Зейфод, който скърцаше със зъби и се обливаше в пот от болка.
— Със сигурност трябва да имаш някаква идея — каза той, — за това защо ти подариха живота. Изглежда доста странно и необичайно.
— Мисля, че дори не знаят — сви рамене Зейфод. Казах ти. Те ме удариха с най-слабите лъчи, само ме нокаутираха, нали? Те ме завлякоха в кораба си, захвърлиха ме в един ъгъл и ме зарязаха. Като че ли се радваха на присъствието ми там. Когато казвах нещо, ме нокаутираха отнова. Проведохме няколко велики разговора. „Хей … ъх!“ „Здравейте, вие там… ъх!“ „Чудя се… ъх!“ Забавлявах се с часове, така да знаете. — Той отново трепна.
Той си играеше с нещо в пръстите си. Той го вдигна. Това беше Златната пръчица — Златно сърце, сърцето на Безкрайно невероятностния двигател. Само тя и Дървената колона бяха преживели унищожението на Ключалката и бяха останали непокътнати.
— Чух, че вашият кораб можел малко да върви — каза той. — Така че бихте ли пожелали да ме прехвърлите на моя, преди да…
— Няма ли да ни помогнеш? — попита Слартибартфаст.
— Би ни харесало да остана да ви помогна да спасите Галактиката — настоя Зейфод, изправяйки се на раменете си, — но имам майката и бащата на чифт главоболия и чувствувам как се задават още много малки главоболия, но следващия път, когато се нуждаете от спасяване, съм на вашите услуги. Хей, Трилиън, бейби?
Тя бързо се огледа.
— Да?
— Искаш ли да дойдеш? Златно сърце? Вълнение и приключения и наистина диви неща?
— Аз слизам долу на Крикит — каза тя.
ГЛАВА XXVII
Беше същият хълм, но не съвсем същият.
Този път не беше Информационна Илюзия. Това си беше самата Крикит и те стояха на нея. Близо до тях, зад дърветата, стоеше странният италиански ресторант, който беше докарал реалните им тела в този реален настоящ свят на Крикит.
Жилавата трева под краката им беше истинска, тлъстата почва също. Силните благоухания от дървото също бяха истински. Нощта беше истинска нощ.
Крикит.
Възможно най-опасното място в Галактиката за всеки, който не е Крикитианец. Място, което не можеше да насърчи съществуването на което и да е друго място, чиито обаятелни, радостни, интелигентни обитатели биха вили от ужас, свирепост и убийствена омраза, когато се сблъскат с всеки, който не е от тях.
Артър потръпна.
Слартибартфаст потръпна.
Форд, изненадващо, потръпна.
Не беше изненадващо, че той потръпна, беше изненадващо, че изобщо е тук. Но когато върнаха Зейфод на кораба му, Форд неочаквано се почувствува засрамен от това, че не избяга.
Грешка, си мислеше той, грешка, грешка, грешка. Той взе със себе си един от Зап-пистолетите, с които те се бяха въоръжили от склада на Зейфод.
Трилиън потръпна и се намръщи, като погледна в небето.
То също не беше същото. Не беше повече пусто и празно.
Докато пейзажът около тях се беше променил мъничко за двете хиляди години Крикитиански войни, и
