Все още обаче топката седеше сред сувенирите му от Гърция.
Той я извади и я отърка в бедрото си, дъхна и и отново я изтърка. Той остави чантата. Трябваше да направи всичко по правилата.
Той прехвърли малката твърда червена топка от ръка в ръка и усети тежестта и.
С прекрасно чувство на лекота и незаинтересованост той се отдалечи от вратичката. Средно бърза крачка — реши той — и премери хубаво дълго засилване.
Той погледна нагоре в небето. Птиците се виеха по него и няколко малки бели облачета прелитаха. Въздухът беше наблъскан със звуците на полицейски и медицински сирени и човешки викове и писъци, но той се почувствува любопитно щастлив и незасегнат от всичко това. Той щеше да хвърля топка на Лорд’с.
Той се обърна и се завъртя два пъти по земята със спалните си чехли. Той повдигна рамене, подхвърли си топката във въздуха и отново я хвана.
Той започна да бяга.
Когато тръгна, видя че пред вратичката стои батсман.
„О, добре“ — помисли си той, — „това ще прибави нещо.“
После, когато бягащите му крака го доведоха по-близичко, той видя по-ясно. Батсманът, седящ готов при вратичката, не беше никой от английския отбор по крикет. Не беше никой от австралийския отбор по крикет. Беше студен твърд смъртоносен бял роботубиец, който явно не се беше върнал на кораба с останалите.
Само няколко мисли се сблъскаха в мозъка на Артър Дент в този момент, но като че ли не можеше да спре. Времето като че ли минаваше ужасно, ужасно бавно, но все още не беше в състояние да спре.
Движейки се като в сироп, той бавно завъртя изстрадалата си глава и погледна собствената си ръка — ръката, в която държеше малката твърда червена топка.
Краката му се блъскаха бавно напред, неспираемо, когато той се вгледа в топката, стисната от безпомощната му ръка. Тя излъчваше тъмночервено сияние и присветваше на пресекулки. И краката му все още се блъскаха неумолимо напред.
Той отново погледна Крикитианския робот, стоящ неумолимо и целеустремено пред него, вдигнал бойната си тояга в готовност. Очите му горяха с тъмна студена привличаща светлина и Артър не можеше да отмести очите си от тях. Той като че ли ги гледаше през тунел, като че ли не съществуваше нищо друго всттрани.
Някои от мислите, които се блъскаха в ума му по това време, бяха:
Той се почувствува дяволски глупаво.
Той почувствува, че е трябвало да се вслуша много повнимателно в много неща, които е чул да бъдат казвани — фрази, които сега се блъскаха в главата му, докато краката му се блъскаха напред към точката, в която щеше неминуемо да пусне топката към Крикитианския робот, който неизбежно щеше да я удари.
Той си припомни казаното от Хактар: „Не съм ли успял? Това не ме тревожи.“
Той си припомни предсмъртните му думи: „Каквото трябваше да се направи, е направено. Изпълних предназначението си.“
Той си припомни Хактар да казва, че е успял да уреди „няколко неща“.
Той си спомни внезапното движение в чантата си, което го беше накарало да я сграбчи здраво, когато беше в Прашния облак.
Той си спомни, че беше пътувал два дена назад във времето, за да дойде отново на Лорд’с.
Той също така си припомни, че НЕ е добър хвърляч.
Той почувствува ръката си да се завърта, стиснала топката, за която сега знаеше със сигурност, че е бомбата Супернова, която Хактар си беше построил и му беше пробутал и която щеше да накара Вселената да отиде към рязък и непредвиден край.
Той се надяваше и се молеше да няма задгробен живот. После разбра, че тук е замесено противопоставяне и просто се надяваше да няма задгробен живот.
Той щеше да се почувствува много много засрамен да види всички.
Той се надяваше, той се надяваше, той се надяваше хвърлянето му да е толкова лошо, колкото си спомняше, защото изглежда това беше единственото нещо, стоящо между този момент и Вселенското унищожение.
Той почувствува как краката му се блъскат, почувствува как ръката му се завъртя, почувствува как единият му крак се удря в чантата, която той глупаво беше оставил да лежи на земята пред него, почувствува как пада тромаво напред, но умът му беше дотолкова пълен с други неща в този момент, че той напълно забрави за падането на земята и я пропусна.
Държейки здраво топката в дясната си ръка, той се извиси във въздуха, хленчейки от изненада.
Той се виеше и се въртеше във въздуха, като почти се самозабрави.
Той се гмурна към земята, мятайки се трескаво през въздуха, като в същото време безвредно плъзна бомбата извън опасното разстояние.
Той профуча към учудения робот изотзад. Бойната му тояга все още беше вдигната, но внезапно беше лишена от нещото за удар.
Във внезапен луд прилив на сила той я изтръгна от хватката на вцепенения робот, изпълни заслепяващо пропадащо обръщане във въздуха, профуча обратно надолу с гневно ускорение и с един луд замах изкърти главата на робота от раменете му.
— Сега идваш ли? — попита Форд.
ЕПИЛОГ
И накрая те отново пътуваха.
По едно време Артър не искаше. Той каза, че Бистроматичният двигател му е разкрил, че времето и пространството са едно, че мозъкът и Вселената са едно, че възприятието и реалността са едно и че колкото повече пътуваш, толкова повече стоиш на едно място, и че той можеше да вземе каквито и да е неща и да ги подреди в мозъка си, който сега беше едно с Вселената, така че нямаше да му отнеме много време и можеше добре да си почине след това, да потренира малко летене и да се научи да готви, което винаги беше желал. Консервата с гръцки зехтин сега беше най-ценното притежание и той каза, че начинът, по който тя неочаквано преобърна живота му, отново му е дал сигурно чувство за еднаквост на нещата, което го накара да почувствува…
Той се прозя и заспа.
На сутринта, докато се приготвяха да го заведат на някоя спокойна и идилична планета, където нямаше да им пука, когато той говори такива неща, случайно прихванаха компютърно управляван зов за помощ и се отклониха да го разследват.
Малък, но напълно неповреден космически кораб от клас Мерида като че ли танцуваше странна малка джига в пустошта. Кратко компютърно сканиране показа, че корабът е наред, компютърът му е наред, но пилотът му е луд.
— Полулуд, полулуд — настояваше мъжът, докато го внасяха бълнуващ на борда.
Той беше журналист от „Ежедневно споменаваното за звездите“. Те го успокоиха и изпратиха Марвин да му прави компания, докато не обещае да се опита да говори смислено.
— Отразявах един процес — каза той накрая, — на Аргабътон.
Той се изправи на тънките си похабени рамене, очите му диво се озъртаха. Бялата му коса като че ли махаше на някого, когото познава, в съседната стая.
— Леко, леко — каза Форд. Трилиън сложи успокояваща ръка на рамото му.
Мъжът отново се свлече долу и се взря в тавана на корабния медицински център.
— Случаят — каза той, — сега е нематериален, но имаше един свидетел… един свидетел… мъж, наречен… наречен Прак. Странен и труден човек. Те бяха принудени да му дадат наркотик, за да го накарат да каже истината. Наркотик на истината.
Очите му безпомощно се въртяха в орбитите си.
