— Дадоха му прекалено много — каза той със слабо хленчене. Дадоха му много, прекалено много. — Той започна да плаче. — Мисля, че роботите трябва да са бутнали ръката на лекаря.
— Роботи? — каза остро Зейфод. — Какви роботи?
— Някакви бели роботи — прошепна дрезгаво мъжът, — нахлуха в съда и откраднаха съдийския скиптър, Аргабътонския Скиптър на Справедливостта — едно гадно кристално нещо. Не знам защо им трябваше. — Той започна отново да плаче. — И мисля, че те бутнаха ръката на лекаря.
Той леко поклати глава насам-натам — безпомощно, тъжно, оюите му се свиха от болка.
— И когато процесът продължи — каза той с хленчещ шепот, — те попитаха Прак много неподходящо нещо. Те го попитаха той спря и потръпна, — да каже Истината, само Истината и цялата Истина. САМО, нали виждате?
Той внезапно отново се надигна на лакти и им закрещя:
— Те му бяха дали много, прекалено много от наркотика!
Той отново припадна, стенейки тихичко. — Много много много много много…
Групата се събра около леглото му, като членовете и се вглеждаха едни в други. Той имаше гъши пъпки по гърба.
— Какво се случи? — попита най-накрая Зейфод.
— О, той я каза добре — свирепо каза мъжът, доколкото знам, досега все още си я казва. Странни ужасни неща… ужасни, ужасни! — изкрещя той.
Те се опитаха да го успокоят, но той отново се изправи на лакти.
— Ужасни неща, неразбираеми неща — извика той, — неща, които биха подлудили човек!
Той диво се втренчи в тях.
— Или в моя случай — каза той, — полуподлудили. Аз съм журналист.
— Искаш да кажеш — каза спокойно Артър, — че си свикнал да се опълчваш срещу истината?
— Не — каза мъжът с озадачена гримаса. — Искам да кажа, че се извиних и си тръгнах рано.
Той изпадна в кома, от която излезе само веднъж за кратко.
Тогава им помогна да открият следното:
Когато станало ясно, че Прак не може да бъде спрян и че тук истината ще бъде в абсолютна и крайна форма, съдът бил опразнен.
Не само опразнен, но и запечатан, с Парк вътре. Около него били издигнати стоманени стени, и само за по-голяма сигурност — бодлива тел, електрически огради, блата с крокодили и три големи армии също били разположени там, така че никой никога да не може да чуе това, което говори Прак.
— Жалко — каза Артър. — Бих желал да чуя каквото има да каже. Възможно е да знае какъв е Вечният въпрос за вечния отговор. Винаги съм се тревожил, че няма да разберем.
— Измислете едно число — каза компютърът, — каквото и да е число.
Артър му каза телефонния номер на бюрото за информация на пътници на ж. п. гарата Кинг’с крос, който може би беше играл някаква роля на Земята, и може би сега също щеше да бъде полезен.
Компютърът вкара числото във възстановения корабен Невероятностен двигател.
В Относителността Материята казваше на Пространството как да се огъва, а пространството казваше на Материята как да се движи.
Златно сърце помоли пространството да се завърже на възел и паркира между стоманените стени на Аргабътонската Зала на Закона.
Съдебната зала беше аскетично място — голяма и тъмна, явно конструирана за Правораздаване, а не за Удоволствие. Не можеше да устроиш вечерно парти тук — поне не успешно парти. Декорите щяха да изгонят гостите.
Таваните бяха високи, сводести и много тъмни. Сенки се таяха там със зловеща решителност. Облицовката на стените и пейките, на тежките колони, беше цялата изрязана от най-тъмните и найсуровите дървета, растящи в страховитите гори на Арглбард. Масивният черен Подиум на справедливостта, който изпъкваше в центъра на залата, беше чудовише на тържествеността. Ако слънчев лъч някога успееше да се промъкне през всичко в Правния комплекс на Аргабътон, веднага щеше да се обърне и отново да си излезе навън.
Артър и Трилиън влязоха първи, докато Форд и Зейфод смело им пазеха гърба.
От пръв поглед залата изглеждаше тотално тъмна и пустинна, стъпките им се отразяваха глухо в стените. Това беше любопитно. Всички защитни линии все още бяха на позиция и функционираха около сградата — това беше установено от бързата проверка. Следователно те бяха уверени, че казването на истината все още е в ход.
Но там не ставаше нищо.
После, когато очите им привикнаха към тъмнината, те видяха някаква неясна червена искра в ъгъла и зад нея една жива сянка. Те я осветиха с фенерчетата си.
Прак лежеше на една пейка, като равнодушно пушеше цигара.
— Здравейте — каза той с леко полупомахване. Гласът му отекна в залата. Той беше нисък човек с мършава коса. Той седеше с издадени напред рамене, а главата и коленете му се люлееха. Той дръпна от цигарата си.
Те се втренчиха в него.
— Какво става? — попита Трилиън.
— Нищо — каза мъжът и разтърси рамене.
Артър освети с фенерчето си цялото му лице.
— Ние си мислехме — каза той, — че си бил определен да кажеш Истината, само Истината и цялата Истина.
— О, това ли — каза Прак. — Да. Бях. Свърших. Тук няма толкова от нея, колкото си мислят хората. Въпреки това една част от нея е доста смешна.
Той внезапно избухна в маниакален смях за около три секунди и след това спря. Седеше там с клатещи се глава и колене. Той дръпна от цигарата си със странна полуусмивка.
Форд и Зейфод излязоха от сянката.
— Кажи ни я — каза Форд.
— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех си да запиша нещо от нея, но първо не можах да си намеря молив, а после си помислих „Защо да се тревожа?“
Възцари се дълга тишина, през която те мислеха, че могат да почувствуват възрастта на Вселената. Прак се вгледа в светлината.
— Нищо? — попита Артър накрая. — Нищо ли не можеш да си спомниш?
— Нищо. Освен че повечето хубави неща бяха за жабите. Помня това.
Внезапно той отново издюдюка със смях и стъпи на земята.
— Не бихте повярвали на някои от нещата за жабите — въздъхна той. — Елате, нека да отидем и да си намерим по една жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Той скочи на крака и изпълни мъничък танц. После спря и дълго опъна от цигарата си.
— Да намерим жаба, на която да мога да се засмея — каза простичко той. — Както и да е, кои сте вие, момчета?
— Дойдохме, за да те намерим — каза Трилиън, като нарочно не скриваше разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.
Прак поклати глава.
— Форд Префект — каза Форд, като сви рамене.
Прак поклати глава.
— А аз — каза Зейфод, когато оцени, че тишината още веднъж е достатъчно дълбока, за да бъде обявено такова важно нещо, — съм Зейфод Бийблброкс.
Прак поклати глава.
— Кой е този? — попита той, посочвайки с рамо към Артър, който в този момент стоеше мълчаливо, потънал в мисли на разочарование.
— Аз ли? — попита той, — Е, казвам се Артър Дент.
Очите на Прак щяха да изскочат от орбитите си.
— Без майтап? — изскимтя той. — Вие сте Артър Дент? АРТЪР ДЕНТ???
