Той залитна назад, хващайки се за стомаха и сгърчвайки се в пресен припадък от смях.
— Хей, само като си помисля, че съм ви срещнал! — задъха се той. — Вие сте най-… уоу. Вие просто оставихте жабите на мира!
Той се разкрещя от смях. Падна в задната част на пейката. Той крещеше от възторг и виеше истерично. Плачеше от смях, риташе във въздуха, удряше си гръдния кош. После се срути на пейката, като се задъхваше. Той го погледна. Погледна Артър, Отново падна, виейки от смях. След малко заспа.
Артър стоеше със стиснати устни, докато другите пренасяха безжизнения Прак в кораба.
— Преди да приберем Прак — каза Артър, — ще си отида. Все още го искам и мисля, че ще го направя веднага, щом мога.
Другите мълчаливо кимнаха, тишината беше само леко подкопавана от тежки заглушени и далечни звуци от истеричния смях, който се носеше от каютата на Прак в най-далечния ъгъл на кораба.
— Разпитахме го — продължи Артър — или поне вие го разпитахте — аз както знаете, не можах да се приближа до него — за всичко, и той изглежда наистина няма с какво да ни помогне. Само случайни приказки и неща, които не искам да чувам за жабите.
Другите се опитаха да не се усмихват самодоволно.
— Сега аз съм първият, който ще бъде благодарен на шегата — каза Артър и после трябваше да изчака другите да спрат да се смеят.
— Аз съм първият — той пак спря. Този път спря и се заслуша в тишината. Всъщност този път имаше тишина, която беше дошла много внезапно.
Прак беше спокоен. Те с дни бяха живяли с постоянния маниакален смях, който кънтеше из кораба, прекъсван от време на време от леко кискане и сън. Цялата душа на Артър беше обхваната от параноя.
Нямаше тишина за сън. Странно звучеше. Бърз поглед към таблото показваше, че звукът е с източник Прак.
— Той не е добре — каза спокойно Трилиън. — Постоянният смях е разбил тялото му.
Устните на Артър потрепераха, но той не каза нищо.
— По-добре да отидем да го видим — каза Трилиън.
Тя излезе от залата, носейки спокойното си лице.
— Той иска да отидеш — каза тя на Артър, който пък носеше своето мрачно и със стиснати устни лице. Той пъхна ръката си дълбоко в джоба на шлифера си и се опита да измисли да каже нещо, което да не прозвучи хубаво. Изглеждаше ужасно нечестно, но не можеше.
— Моля те — каза Трилиън.
Той сви рамене и влезе, носейки своето мрачно и със свити устни лице със себе си, въпреки реакцията, което то предизвикваше у Прак.
Той погледна надолу към мъчителя си, който спокойно лежеше на леглото си пепеляв и уморен. Дишането му беше много плитко. Форд и Зейфод седяха до леглото със сериозен вид.
— Искал си да ме питаш нещо? — каза Прак с тънък глас и леко въздъхна.
Само въздишката накара Артър да се вдърви, но му мина и той се успокои.
— Откъде знаеш? — попита той.
Прак слабо сви рамене.
— Щото е вярно — каза той простичко.
Артър мина на въпроса.
— Да — каза той накрая с доста измъчен провлачен говор. — Имах въпрос. Или по-скоро всъщност имах Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.
Прак симпатично кимна и Артър малко се отпусна.
— Това е… добре, дълга история — каза той, — но Въпросът, който бих искал да узная, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало. Всичко, което знам е, че Отговорът е Четиридесет и две, което е малко кофти.
Прак отново кимна.
— Четиридесет и две — каза той. — Да, правилно.
Той спря. Отсенки на размисъл и припомняне минаха през лицето му като сенки от облаци, минаващи по земята.
— Страхувам се — каза той накрая, — че Въпросът и Отговорът взаимно се изключват. Ако знаеш едното от тях, е невъзможно да узнаеш другото. Невъзможно е и двете неща да се узнаят някога в една и съща Вселена.
Той отново спря. Разочарованието запълзя по лицето на Артър и се върна в изходно положение.
— Освен — каза Прак, борейки се с някаква мисъл, — ако се случи, изглежда че Въпросът и Отговорът ще се унищожат един друг и ще вземат Вселената със себе си, като след това тя ще бъде заменена от нещо още по-странно и необяснимо. Възможно е това вече да се е случило — прибави той със слаба усмивка, — но има доста солидна доза Несигурност в това.
Лек кикот се изтръгна от него.
Артър седна на едно столче.
— О, добре — каза той примирено, — само се надявах, че ще има някаква причина.
— Знаеш ли — попита Прак, — историята за Причината?
Артър каза, че не я знае и Прак каза, че знае, че Артър не я знае.
Той му я разказа.
Една нощ — каза той — един космически кораб се появил в небето над една планета, която никога не била виждала такива неща. Планетата била Далфорсас, а корабът бил този. Появил се като брилянтна нова звезда, движеща се тихо през небесата.
Примитивните туземци, които седяли скупчени на Студените хълмови склонове, гледайки над димящите си нощни питиета и сочели с треперещи пръсти, кълнейки се че току-що са видяли знак от боговете си, който означавал, че те най-накрая трябва да се надигнат и да отидат да убият злите Принцове на Равнините.
От високите кули на своите замъци Принцовете на Равнините погледнали нагоре и видяли светещата звезда и приели непогрешимо, че това е знак от боговете им, че трябва да се надигнат и да смажат злите Туземци от Студените хълмови склонове.
А между тях Обитателите на Горите погледнали нагоре в небето и видяли въздишката на новата звезда, видяха я със страх и благоговение, защото никога не били виждали подобно нещо преди; те също така знаели какво точно предвещава тя и свели глави от отчаяние.
Те знаели, че когато дойдат дъждовете, това е знак.
Когато дъждовете свършат, това е знак.
Когато духне вятър, това е знак.
Когато вятърът спре, това е знак.
Когато на земята се роди в полунощ коза с три глави, това е знак.
Когато на земята по някое време следобяд се раждало напълно нормална котка или прасе без изобщо никакви усложнения по рождение или просто дете с чип нос, това също било разглеждано като знак.
Така че изобщо нямало съмнение, че появата на нова звезда в небето е знак за особено грандиозна заповед.
И всеки нов знак потвърждавал същото нещо — че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове отново ще се избиват.
Това само по себе си нямало да бъде толкова лошо, само че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове винаги избирали да се избиват в Горите и винаги тези, за които ставало лошо от тези действия, били Обитателите на Горите, въпреки че откакто се помнели, те нямали нищо общо с другите.
И понякога след някои от най-големите жестокости Обитателите на Горите пращали парламентьор — или при водача на Принцовете или при водача на Туземците — който да помоли да му бъде обяснена причината за това нетолерантно отношение.
И водачът, който и да бил, отвеждал парламентьора настрана и му обяснявал Причината бавно и внимателно, и с голямо внимание на дребните детайли.
И ужасното нещо било, че това било много добро обяснение. То било много ясно и много грубо.
