маниаци. Трябваше да ги накарам да живеят на небето. На земята въздействието ми беше много слабо.
— Без мен, разбира се, когато бяха затворени далеч от мен в плика от Бав-време, отговорите им станаха много объркани и те бяха неспособни да се справят.
— А, добре, добре — прибави той. — Само се опитвах да изпълня предназначението си.
И много постепенно, много много бавно, образите в облака започнаха да избледняват и леко да се стапят.
И после внезапно спряха да изчезват.
— Това беше и въпрос на отмъщение, разбира се — каза Хактар с острота, което беше новост в гласа му.
— Спомнете си — каза той, — че бях разхвърлян и после изоставен в сакато и полуимпотентно състояние в продължение на билиони години. Честно — бих забърсал Вселената. Щяхте да се почувствувате по същия начин, повярвайте ми.
Той спря отново и въртопи се понесоха по Облака.
— Но главно — каза той с предишния си подсвиркващ тон, — се опитвах да изпълня предназначението си. А, добре.
Трилиън попита:
— Тревожи ли те това, че не си успял?
— Не съм ли успял? — прошепна Хактар. Образът на компютъра върху кушетката на психиатъра отново започна бавно да избледнява. — А, добре, добре — каза отново изчезващият глас. — Не, това не ме тревожи сега.
— Знаеш ли какво трябва да направим? — попита Трилиън, гласът и беше студен и делови.
— Да — каза Хактар. — Ще ме разпръснете. Ще унищожите съзнанието ми. Бъдете мои гости, моля — след всички тези векове забвението е всичко, за което жадувам. Ако досега не съм изпълнил задчата си, то сега е твърде късно. Благодаря и лека нощ.
Канапето изчезна.
Масичката изчезна.
Кушетката и компютърът изчезнаха. Стените изчезнаха. Артър и Трилиън се върнаха по любопитен начин обратно в Златно сърце.
— Добре — каза Артър, — това би изглеждало да е така.
Пламъци се издигнаха по-нависоко пред тях и после спаднаха. Последни няколко огнени езика, и изчезнаха, оставяйки му само купчинка пепел на мястото, където преди няколко минути стоеше Дървената колона на силите на Природното и Духовното.
Той я събра от ръба на Гама-барбекю камината на Златно сърце, постави я в книжна кесия и отиде на мостика.
— Мисля, че ще трябва да върнем това обратно — каза той. — Чувствувам това много силно.
Той вече беше провел един спор със Слартибартфаст по този въпрос, обаче старият човек се беше ядосал и си тръгна. Той се завърна на своя кораб Бистромат, жестоко се скара и с келнера и изчезна в изцяло субективната представа за това какво представлява пространството.
Спорът беше възникнал заради намерението на Артър да върне Пепелта на игрището за крикет Лорд’с точно в момента, в който беше взета, използувайки връщане във времето с ден и малко и това беше точно такава безсмислена и безотговорна мръсотия, която Кампанията за реално време се опитваше да спре.
— Да — беше казал Артър, — но я се опитай да обясниш това на Мерилбонския Крикет клуб5, — и не искаше да чуе нищо повече против това.
— Аз мисля — каза той отново и спря. Причината, поради която започна да го казва отново беше, че никой не го беше слушал първия път, а причината, поради която спря беше защото ясно видя, че никой няма да го слуша и този път.
Форд, Зейфод и Трилиън гледаха визиекраните съсредоточено, докато Хактар се разпиляваше от налягането, предизвикано от вибрационно поле, което Златно сърце напомпваше в него.
— Какво каза той?
— Мисля, че го чух да казва — каза Трилиън с озадачен глас, — „Каквото е направено, е направено… Изпълнил съм предназначението си.“
— Аз мисля, че ще трябва да върнем това обратно — каза Артър, държейки кесията с Пепелта. — Чувствувам това много силно.
ГЛАВА XXXIII
Слънцето спокойно огряваше сцена на пълен хаос.
Димът все още се вълнуваше над изгорената трева — следствие от открадването на Пепелта от Крикитианските роботи. Хората панически бягаха през дима, сблъскваха се един с друг, препъваха се в падналите биваха арестувани.
Един полицай се опита да арестува Воубагър Безкрайно Продължения за обидно държане, но му беше невъзможно да попречи на високото сивосиньо извънземно същество да се завърне в кораба си и нагло да отлети, предизвиквайки още повече паника и безредия.
В средата на това за втори път през този следобед внезапно се материализираха фигурите на Артър Дент и Форд Префект бяха се телепортирали от Златно сърце, което беше на паркингова орбита около планетата.
— Мога да обясня — изкрещя Артър. Имам Пепелта! В тази кесия е.
— Не мисля, че ти обръщат внимание — каза Форд.
— Също така помогнах за спасяването на Вселената — извика Артър на някой, който беше готов да го слуша — с други думи на никого.
— Това би трябвало да бъде тълпоспирачка — каза той на Форд.
— Не беше — каза Форд.
Артър заговори един полицай, който минаваше покрай тях.
— Извинете — каза той. — Пепелта. Взех я. Беше открадната от тези бели роботи преди секунда. Събрах я в тази кесия. Тя беше част от Ключа за плика от Бав-време, виждате ли, и както и да е, можете да се досетите за останалото. Въпросът е, че е у мен, и какво трябва да правя с нея?
Полицаят му каза, но Артър можа само да приеме, че той говореше метафорично.
Той неутешимо се разкара.
— Интересува ли се някой? — изкрещя той. Един човек, който забързано минаваше покрай тях, закачи лакътя му, той изпусна книжната кесия и разпиля съдържанието и по земята. Артър се вгледа надолу със свити устни.
Форд го погледна.
— Сега искаш ли да си вървим? — попита той.
Артър въздъхна тежко. Той огледа планетата Земя за енти път, за който сега вече беше сигурен, че ще е последен.
— О’кей — каза той.
В този момент той видя през разнасящия се дим една от вратичките, която въпреки всичко все още стоеше изправена.
— Задръж за момент — каза той на Форд. — Когато бях момче…
— Може ли да ми го кажеш по-късно?
— Бях запален по крикета, нали знаеш, но не бях много добър.
— Или изобщо не си бил, ако предпочиташ.
— И винаги си мечтаех, доста глупаво, че един ден ще хвърлям на Лорд’с.
Той огледа паникьосаната тълпа около себе си. Никой нямяше да му обърне внимание.
— О’кей — каза Форд поносимо. — Справи се с нея. Аз ще бъда тук — прибави той, — и ще се отегчавам. — Той се отдръпна и седна на едно място, където тревата димеше.
Артър си спомни, че при първата им визита тук този следобед топката за крикет всъщност се беше приземила в торбата му и погледна в нея.
Той вече беше намерил топката, когато си спомни, че това не е същата торба, с която беше навремето.
