Не получи отговор от обкръжаващата я тъмнина. Тя чакаше нервно. Беше сигурна, че не може да е сбъркала. Тя се вгледа в мрака, откъдето очакваше някакъв отговор. Но получаваше само студена тишина.
— Хактар? — извика тя отново. — Бих желала да се срещнеш с моя приятел Артър Дент. Исках да си отида с Гръмотевичното божество, но той не ме пусна и аз оцених това. Той ме накара да разбера къде всъщност са чувствата ми. За нещастие, Зейфод много се страхува от всичко това, така че вместо него доведох Артър. Не знам защо ти казвам всичко това.
— Ало? — отново каза тя. — Хактар?
И тогава той се появи.
Беше тънък и слаб, като глас, носен от вятъра от голямо разстояние, получут спомен за глас-мечта.
— Няма ли да излезете двамата? — попита гласът. — Обещавам ви, че ще бъдете в пълна безопасност.
Те се погледнаха и после пристъпиха невероятно покрай лъч светлина, който се протягаше от отворения люк на Златно сърце към мътната зърнеста тъмнина на Прашния облак.
Артър се опита да хване ръката и, за да и вдъхне сили и увереност, но тя не му позволи. Той стисна своята полетна чанта с консервата гръцки зехтин, хавлията, смачканите картички от Санторини и другите джунджурийки. Той вдъхна сили и увереност на тях.
Те стояха там и в нищото.
Мрачно, прашно нищо. Всяка прашинка от изпарения компютър проблясваше мъгляво, като се въртеше и се премяташе бавно, улавяйки слънчевите лъчи в тъмнината. Всяка частичка от компютъра, всяка песъчинка, съдържаше в себе си неясно и слабо образеца на цялото. При разпръсването на компютъра на прах Силастичните Бронедяволчета от Стритеракс просто го бяха осакатили, но не го бяха убили. Слабо и нематериално поле задържаше частиците с леки връзки една към друга.
Артър и Трилиън стояха, или по-скоро се носеха в средата на това чудато създание. Нямаше какво да дишат, но за момента това като че ли нямаше значение. Хактар удържаше обещанието си. Поне за момента.
— Нямам да ви предложа нищо като домакин — каза тихо Хактар, — освен светлинни трикове. Възможно е човек да се чувствува удобно и при светлинни трикове, макар и това да е всичко, което имаш.
Гласът му бързо заглъхна и в мрачния прах едно дълго кадифено канапе се свърза в размътени очертания.
Артър едва можа да асимилира факта, че това беше същото канапе, което се беше появило в полетата на предисторическата Земя. Той искаше да крещи и да се тресе от ярост заради това, че Вселената му погажда такива луди объркващи номера.
Той остави чувствата си да утихнат и тогава седна на канапето — внимателно. Трилиън също седна.
То беше истинско.
Поне ако не беше истинско, то ги поддържаше, а канапетата имат такова предназначение, а това, на какъвто и тест да беше подложено, си беше истинско канапе.
Гласът на слънчевия вятър ги облъхна отново.
— Надявам се, че ви е удобно — каза той.
Те кимнаха.
— И бих желал да ви поздравя за точността на дедуктивните ви размишления.
Артър бързо изтъкна, че тъй като той не е обмислял нищо, Трилиън беше тази, която трябваше да бъде поздравена. Тя простичко му отговори, че това е защото тя се интересува от живота, Вселената и всичко останало.
— Това са неща, от които и аз се интересувам — въздъхна Хактар.
— Добре — каза Артър, някой път трябва да си поговорим за това. На чаша чай.
Пред тях бавно се материализира малка дървена масичка, на която имаше сребърен чайник, каничка за мляко от костен порцелан, захарница и две чашки с чинийки също от костен порцелан.
Артър се наведе напред, но това беше само светлинен трик. Той се облегна обратно на канапето, което също беше трик, и тялото му се беше приготвило да го приеме като удобно.
— Защо — попита Трилиън, — чувствуваш, че трябва да унищожиш Вселената?
Тя намери за малко трудно да говори на нищото — с нищо, върху което да може да фокусира погледа си. Хактар очевидно забеляза това. Той се засмя с призрачен смях.
— Ако ще бъде такова заседание — каза той, — може би ще е по-добре да имаме и подходяща обстановка.
И материализира пред тях нещо ново. Това беше неясен размит образ на кушетка — кушетка като при психиатър. Кожата, с която тя беше тапицирана, беше лъскава и разкошна, но това отново беше светлинен трик.
Около нея, за да допълни обстановката, се разположи неясното внушение за стени от дървесно плоскости. И после на кушетката се появи изображение на самия Хактар, и това беше изкривяващо погледа изображение.
Кушетката беше с размери, нормални за психиатрична кушетка — около пет-шест фута дълга.
Компютърът беше с размери, нормални за черен космически компютърен спътник — около хиляда мили по средата си.
Илюзията, че едното седи върху другото, беше нещото, което изкривяваше погледа.
— Добре — твърдо каза Трилиън. Тя стана от канапето. Почувствува, че беше помолена да се чувствува прекалено удобно и да възприема прекалено много илюзии.
— Много добре — каза тя. — Можеш ли да конструираш и реални неща? Искам да кажа масивни обекти.
Отново се получи пауза преди отговора, като че ли разхвърляния мозък на Хактар трябваше да събере мислите си от милионите и милиони мили, сред които беше разпръснат.
— Аха — въздъхна той. — Мислите си за космическия кораб.
Мислите като че ли се носеха около тях и през тях като вълни през ефира.
— Да — потвърди той, — мога. Но това отнема страхотни усилия и време. И всичко, което мога да направя в моето раздробено състояние, е да насърчавам и да внушавам, наки знаете. Да насърчавам и да внушавам. И да внушавам.
Образът на Хактар върху кушетката като че ли се развълнува и потрепера, сякаш намираше за трудно да поддържа себе си.
Той събра нови сили.
— Мога да насърчавам и да внушавам — каза той, — на малки късчета космически отломки — случаен минутен метеор, няколко молекули оттук, няколко водородни атома оттам — да се съберат. Насърчавам ги да са заедно. Мога да ги събера в образ, но това отнема много еони.
— Така ли направи — попита отново Трилиън, — модела на космическия кораб?
— Хм… да — измърмори Хактар, — направих… няколко неща. Мога да ги придвижвам. Направих космически кораб. Изглеждаше най-добрия начин.
Нещо накара Артър да вдигне чантата си от мястото на канапето, където я беше оставил, и здраво да я сграбчи.
Мъглата от древния разпръснат мозък на Хактар се завъртя около тях, като че ли през нея се движеха нелепи сънища.
— Разкаях се, нали виждате — промърмори той милостиво. — Разкаях се от саботирането на собственото си произведение за Силастичните Бронедяволчета. Не беше моя работа да взимам такива решения. Бях създаден, за да изпълня една задача и пропаднах. Отрекох собственото си съществуване.
Хактар въздъхна и те мълчаливо го изчакаха да продължи историята си.
— Вие бяхте прави — каза провлачено той. — Обмислено се грижих за планетата Крикит, докато обитателите и не достигнаха същото умствено състояние като Силастичните Бронедяволчета, че да поискат от мен да конструирам бомбата, която не направих първия път. Обгърнах планетата със себе си и я разглезих. Под влияние на събитията, които бях в състояние да генерирам, те се научиха да мразят като
