човек на банкета да прочете за част от секундата мъничката табелка на задната част на машината, преди тя да изчезне.
За напълно неправдоподобно учудване на човека тя гласеше: „Другата ми кола също е Порше“.
ГЛАВА II
Роб МакКийна беше жалко копеле и той си го знаеше, защото много хора му го казваха през целия му живот и той не виждаше причина да не се съгласява с тях, освен с едно очевидно нещо, което беше, че той обичаше да не се съгласява с хората, които не харесваше, което включваше, според последните му сметки, всички.
Той тежко въздъхна и смени скоростите.
Хълмът започваше да става все по-стръмен, а камионът му беше претоварен с датски термостатни релета за радиатори.
Но не това всъщност го предразполагаше да се чумери, поне той се надяваше, че не е това. Просто дъждът го потискаше, винаги дъждът.
Сега валеше, просто за разнообразие.
Беше точно този тип дъжд, който точно той мразеше точно когато караше. Той си имаше номер за него. Беше дъжд №17.
Той беше прочел някъде, че ескимосите имат над двеста различни думи за сняг, без които разговорите им вероятно биха станали много монотонни. Така че те правели разлика между дебел и тънък сняг, лек и тежък сняг, кишав сняг, чуплив сняг, сняг, който идва с вихрушките, сняг, който вали на парцали, сняг, който идва от подметките на ботушите на съседа ти по целия изчистен под на иглуто ти; зимни снегове, пролетни снегове; сняг, който помниш от детството си и който е много по-хубав от всеки съвременен сняг, фин сняг, сняг на пера, хълмов сняг, долинен сняг; сняг, който вали сутрин, сняг, който вали нощем, сняг, който завалява неочаквано точно когато отиваш за риба, и сняг, на който кучетата ти пикаят въпреки усилията ти да ги научиш да не го правят.
Роб МакКийна имаше в малката си книжка двеста тридесет и един различни вида дъжд и не харесваше нито един от тях.
Той пак превключи на по-ниска скорост и камионът се задуха от форсирането на двигателя. Той изпсува по елегантен начин всичките датски термостатни релета за радиатори, които возеше.
Откакто беше напуснал Дания преди един ден по обяд, той беше минал през номер 33 (лек бодяш заслепяващ, който прави пътищата хлъзгави), 39 (тежко петнист), 47 до 51 (вертикално леко заслепяване от остро наклонена светлина до средно заслепяващо опресняване), 87 и 88 (две леко отвращаващи разновидности на вертикален проливен порой), 100 (следпоройна вихрушка, студена), всички видове при морска буря — от 192 до 213, 123, 124, 125, 126, 127 (леки и среднолеки вихърчета с правилно и синкопирано барабанене по кабината), 11 (капки, носени от вятъра), и сега най-противнолюбимият му от всички — номер 17.
Дъжд номер 17 беше мръсно досадно чукане по предното му стъкло, толкова силно, че той трябваше да се чуди дали чистачките му работят или не.
Той провери тази теория, като бързо прещрака ключа за чистачките, но тъй като от това видимостта рязко спадна и не се подобри отново, той пак щракна ключа.
Всъщност една от чистачките му беше започнала да се разваля.
Сссш сссш сссш пляс сссш пляс сссш сссш пляс сссш пляс сссш пляс пляс драс.
Той блъсна волана, ритна пода, блъска касетофона си, докато не започна да свири Бари Манилов, удря го отново, докато не спря, и кълнеше, и кълнеше, и кълнеше, и кълнеше.
Точно в момента, когато яростта му започна да отслабва, в светлините на фаровете му неясно започна да се мержелее някаква фигура, стояща на банкета.
Една нещастна опърпана фигура със странно облекло, по-мокра от видра в пералня, която стопираше.
— Бедното нещастно момче — си помосли Роб МакКийна, разбирайки, че има някой, който с по-голямо право от него можеше да се чувствува ужасно, — трябва да е премръзнал до костите. Глупаво е да бъдеш навън и да гониш стоп в мръсна нощ като тази. Всичко, което получаваш, е студ, влага, и камиони, които минават през локвите до теб.
Той мрачно поклати глава, отново въздъхна дълбоко, завъртя волана и зави към едно голяма локва.
— Видя ли какво исках да кажа? — си помисли той, докато бързо минаваше през нея. — Срещаш някои хубави копелета по пътя.
Пръсната в огледалото му, след няколко секунди се появи реакцията на измокрения стопаджия на банкета.
За момент той се почувствува по-добре от това. След секунда-две се почувствува зле от това, че се чувствува добре от такава постъпка. После се почувствува добре от това, че се чувствува зле от това, че се е почувствувал добре от постъпката си и удовлетворено потъна в нощта.
Поне беше доказано, когато накрая беше изпреварен от това Порше, че го беше блокирал прилежно през последните двадесет мили.
Докато той продължаваше, дъждовните облаци се отдръпнаха от небето зад него, защото въпреки че не го знаеше, Роб МакКийна беше Дъждовен бог. Всичко, което той знаеше беше, че работните му дни са окаяни и имат приемственост от въшливи почивни дни. Всичко, което облаците знаеха, беше че го обичат и искат да бъдат около него, да го обожават и да го поливат.
ГЛАВА III
Следващите два камиона не бяха управлявани от Дъждовни богове, но направиха абсолютно същото.
Фигурата се влачеше, или по-скоро шляпаше напред, докато хълма свърши и коварната локва с вода остана зад гърба му.
След това дъждът започна да намалява и луната се показа за малко през облаците.
Мина едно Рено и шофьорът му направи отчаяни и сложни знаци на влачещата се фигура, за да покаже, че щял да бъде очарован да го качи, само че този път нямало да може, защото не отивал в посоката, за която е тръгнал стопаджията, каквато и да беше тя, и беше сигурен, че фигурата ще го разбере. Той завърши диалога с ободрително вдигане на палец, като че ли искаше да каже, че се надява фигурата наистина да е доволна от това, че е измръзнала и е почти цялата подгизнала, и че ще го качи следващия път.
Фигурата продължи да се влачи. Един Фиат направи същото като Реното.
Едно Макси мина в другата лента и присветна с фарове на бавно мъкнещата се фигура, въпреки че беше напълно неразбираемо дали това означава „Здрасти“ или „Съжаляваме, че сме в другата посока“ или „Хей, вижте, има някой там в дъжда — ама че глупак“. Бяла ивица в горния край на предното стъкло показваше, че каквото и да беше това съобщение, то идваше от Стив и Карола.
Бурята вече беше напълно стихнала и само някакви гръмотевици се обаждаха иззад по-далечните хълмове, като човек, казващ „И друго нещо…“ двадесет минути след като е забравил основното.
Въздухът сега беше по-чист, а нощта студена. Звуците се чуваха доста добре. Изгубеният човек, треперейки отчаяно, беше стигнал до едно разклонение, където един страничен път завиваше вляво. Срещу отклонението имаше една табела, към която фигурата внезапно се забърза и я изучи с трескаво любопитство, обръщайки се само когато внезапно мина една кола.
И друга кола.
Първата го удостои с пълно незабелязване, втората мина многозначително. Един Форд Кортина мина и шофьорът му настъпи спирачките.
Навеждайки се с изненада, фигурата притисна чантата към гръдния си кош и се затича към колата, но в последния момент Кортината изсвири с гуми и препусна по пътя си доста игриво.
Човекът бавно стигна до табелата и застана там изгубен и отритнат.
Случи се така, че на следващия ден шофьорът на Кортината отиде в болницата, за да му оперират
