апендисита, но само вследствие на една забавна размяна хирургът му ампутира крака по погрешка и преди да може да бъде опериран, апендиситът му причини развлекателно сериозен случай на перитонит, и справедливостта беше спазена по свой начин.
Той продължи да се влачи.
Един Сааб спря до него.
Прозорецът му се смъкна и един дружелюбен глас попита: — Идваш ли?
Фигурата се обърна към него, спря и сграбчи дръжката на вратата.
Фигурата, колата и дръжката на вратата и се намираха на една планета, наречена Земя — един свят, цялата статия за който в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ съдържаше двете думи „Почти безобидна“.
Човекът, който написа тази статия, се казваше Форд Префект, и точно в този момент беше далеч от безобидната планета, седейки в един далеч не безобиден бар и безгрижно си причиняваше неприятности.
ГЛАВА IV
Дали беше защото беше пиян, болен, или самоубийствено луд — това нямаше значение за страничния наблюдател, но нямаше случайни наблюдатели в бар „Старото розово куче“ в долната Южна страна в Хан Долд Сити, защото това не беше място, на което можеш да си позволиш да правиш случайни неща, ако искаш да останеш жив. Всякакви наблюдатели на това място биха били храчещи наблюдатели, тежко въоръжени, с болезнено пулсиране в главите им, което ги караше да правят луди неща, когато наблюдават неща, които не им харесват.
Един от тези гадни мълчаливци се беше изсипал на мястото, някакъв ракетно-изпаднал мълчаливец.
Дори злонравната птица, кацнала на една пръчка на бара, спря да крещи имената и адресите на местните наемни убийци, което беше безплатна ускуга.
Всички погледи се насочиха към Форд Префект. Някои от тях бяха на стъбла.
Особеният начин, по който той обмислено беше избрал да хвърля зарчета срещу смъртта днес, беше като се опитваше да си плати сметката за пиенето (с размер на малък бюджет на отбранително министерство) с кредитна карта „Америкън Експрес“, която не се приемаше никъде в познатата Вселена.
— За какво се тревожите? — попита той с насърчителна нотка в гласа си. — Датата на изтичане на валидността? Приятели, чували ли сте някога за Неотносителността? Има цели нови области от физиката, които могат да се погрижат за това нещо. Времеразпространителни ефекти, темпорални отношения…
— Не се тревожим за датата на изтичане на валидността — каза мъжът, към когото бяха адресирани тези забележки, който беше опасен барман в опасен град. Гласът му беше мек, нисък и мъркащ, произведен като от отваряне на силоз на междуконтинентална балистична ракета. Една ръка, приличаща на парче месо, леко почука по бара, като направи малка вдлъбнатина.
— Добре де, добре тогава — каза Форд, събирайки чантата си, като се приготви да си отиде.
Почукващият пръст се протегна и леко се стовари върху рамото на Форд. Това му попречи да си отиде.
Въпреки че пръстът беше прикрепен към китка, подобна на плоча, а китката беше прикрепена към ръка, подобна на боздуган, ръката не беше прикрепена към нищо, освен към метафоричното чувство, че е прикрепена чрез свирепа кучешка вярност към бара, който беше дом за нея. Преди това тя си принадлежеше на първоначалния собственик на бара, който на смъртното си легло внезапно я завеща на медицинската наука. Медицинската наука реши, че ръката не и харесва, и я завеща направо на бар „Старото розово куче“.
Новият барман не вярваше в свръхестествени сили и полтъргайсти, или в нещо подобно, той просто знаеше, че може да има полезен съюзник. Ръката беше инсталирана на бара. Приемаше поръчки, сервираше питиета, убийствено се разправяше с хората, които се държаха така, като че ли искат да бъдат убити. Форд Префект седеше неподвижно.
— Не се тревожи за датата — повтори бармана, доволен от това, че сега цялото внимание на Форд Префект беше насочено към него. — Тревожим се за цялото това парче пластмаса.
— Какво? — попита Форд. Изглеждаше малко изненадан.
— Това — каза барманът, държейки картата като че ли беше златна рибка, чиято душа преди три седмици е отлетяла в Земите-Където-Рибките-Са-Вечно-Благословени, — не приемаме такива неща.
Форд бързо се почуди дали да даде гласност на факта, че няма други средства за разплащане в себе си, но реши да воюва за момента. Безтелната ръка сега го беше сграбчила за рамото леко, но здраво, с палеца и показалеца си.
— Но вие не разбирате — каза Форд, изражението му бавно премина от малко изненадано към доста невярващо. — Това е карта „Америкън Експрес“. Това е най-прекрасният начин за уреждане на сметки, познат на хората. Не сте ли чели тяхната боклучена преса?
Насърчителният тон в гласа на Форд започна да стърже ушите на бармана. Звучеше като че ли някой безмилостно свири на казуу един от най-мрачните пасажи от „Военен реквием“.
Една от костите от рамото на Форд започна бавно да стърже по друга от костите на рамото му по начин, който предполагаше, че ръката е изучила принципите на болката от някой много умел чакръкчия1. Той се надяваше, че ще може да уреди тази работа, преди ръката да започне да стърже една от костите на рамото му в някоя от костите в друга част на тялото му. За щастие рамото, което тя държеше, не беше това, на което висеше чантата.
Барманът плъзна картата обратно по бара към Форд.
— Ние никога — каза той със скрита жестокост, — не сме чували за такова нещо.
Това беше доста изненадващо.
Форд я беше придобил вследствие на една сериозна компютърна грешка в края на петнадесетгодишния си престой на планетата Земя. Точно колко сериозна, компанията „Америкън Експрес“ трябва да беше узнала много бързо и нарастващо рязките и панически търсения по образуването на дълга му бяха преустановени само от неочакваното унищожение на цялата планета от Вогоните с цел освобождаване на място за строеж на нова хиперкосмическа магистрала.
Той си я пазеше оттогава, защото намираше за полезно да носи валута, която никой не приема.
— Кредит? — попита барманът. — Ааааргггх…
Тези две думи обикновено вървяха заедно в бар „Старото розово куче“.
— Аз мисля — въздъхна Форд, — че това определено е трябвало да бъде заведение от класа.
Той огледа разнородната сбирщина от главорези, сводници и ръководители на звукозаписни компании, които се таяха по границите на мръсните локви светлина, които се редуваха с тъмните сенки на вътрешните сепарета, които обмислено бяха насочени във всички посоки, освен неговата сега, като внимателно се връщаха към темите на предишните си разговори за убийства, наркотици и сделки за авторски права. Те знаеха какво ще се случи сега и не искаха да гледат — това щеше да отвлече вниманието им.
— Ще умреш, момче — измърмори спокойно бармаът на Форд Префект и истината беше на негова страна. В бара беше окачен един от тези надписи, които гласят „Моля, не искайте кредит, защото в повечето случаи ще ви бъде предложен пестник в устата“, но в интерес на стриктната точност, този беше променен на „Моля, не искайте кредит, защото в повечето случаи ще ви бъде предложено разкъсване на гърлото от свирепа птица едновременно с разбиване на главата в бара от безтелесна ръка“. Както и да е, това придаваше нечетлива бъркотия на забележката, и понякога нямаше същия ефект като предишната, и затова отново беше свалена. Чувствуваше се, че че историята ще се разчуе от само себе си, и така стана.
— Нек’ да погледна сметката отново — каза Форд. Той я вдига и я изучи замислено под недоброжелателния поглед на бармана и същия недоброжелателен поглед на птицата, който в момента дълбаеше дълбоки бразди в бара.
Това беше едно доста дълго листче хартия.
В края му имаше някакво число, което приличаше на някой от серийните номера, които се намират отстрани на стереосистемите и които винаги ви отнемат време, докато бъдат преписани в документите. Той
